На главната страница

Пътят към ясно съзнание

 

Сборник статии 01

 

0002.  Рис:

Механичните основи на желанието да родиш дете

 

Тези дни с мен се случи интересно нещо. Попаднах в едно от любимите си помрачения на тема, че аз съм най-лош от всички, че нищо не ми се е получавало, не се получава и няма да се получи. Искаше ми се да напиша “аз не можах нищо да направя с това”, но всъщност просто не исках да правя и да променям нищо в това състояние – заврях се в стаята си и цял ден мислих, гледах това, което се случва с мен. Както виждам сега, състоянието ми беше ужасно, но пък за сметка на това си спомних, че преди 2,5-3 години, това ми беше естествено и постоянно състояние. Така че все пак аз видях как се е променил моят живот. И ето, чувствайки своята нищожност, аз разбрах, че няма на какво да разчитам в този живот и това беше ужасно. Все едно под мен не е твърд под. Сякаш всичко се движи и клати, а аз на всяка цена искам нещо, което да е по-стабилно. Преглеждайки своя живот аз видях, че в него, особено сега, няма нищо предсказуемо и разбираемо. Какво ще се случи с мен, къде ще съм след година – не е известно, и от тази неизвестност аз не виждам нищо пред мен.

И ето, на фона на всичките тези размишления изведнъж се ражда едно ясно желание – имам нужда от дете! Това мое желание силно ме учуди, защото всъщност аз не мога да кажа за себе си, че някога силно съм обичала или искала дете. Към тях се отнасям много спокойно, понякога със симпатия, но не повече от това. Децата за мен са нещо неразбираемо. Така се получи, че близо до мен аз никога не съм ги имала. Виждам ги само навън или когато понякога ходя на гости на семейства с деца. По тази причина ми беше много интересно откъде изведнъж се появи желанието ми да имам свое дете. Учуди ме силата на това желание – все пак нямам съпруг, нямам семейство, което да ми помогне за тяхното отглеждане. Ако изляза в майчинство, няма да има с какво да се изхранваме. Няма да има с какво да плащаме жилището. Нямам дори необходимите документи, за да ходя безплатно на женска консултация, но това мое желание не се поддаваше на никакви основателни аргументи. То просто дойде, съпроводено от мисли като – “нищо, някак си ще се оправим, някой ще ни помогне”. При това на въпроса кой все пак ще бъде този благодетел, отговор нямаше. Не знам защо, но знам и чувствам, че той трябва да съществува.

Започнах да мисля нататък. Учуди ме това, че желанието се появи именно сега, в един от най-лошите моменти в моя живот напоследък. Нещо тук не беше съвсем наред. Все пак аз добре знам, че всяко действие, намислено и направено в състояние, в което има силни НЕ, носи единствено и само нови НЕ. Желанието беше много силно, все едно че в мен се е вселил дух. Аз дори започнах да си мисля, че сега ще излезна на улицата, ще се изчукам с първия попаднал мъж и въпреки безопасния ден, ще забременея на момента. Стана ми интересно какво си представям по-нататък. Представих си, че детенцето се е появило. Веднага почувствах загриженост за него и безпокойство. Видях как започвам да бягам до него, да се вслушвам, да се грижа за него и цялата тази грижа приличаше на лудост. В отношението си към него аз разбрах какво винаги съм виждала в моята майка – тя баше такава в ранното ми детство и не се е промени дори след повече от 20 години – “Изпишка ли се?”, “Намокри ли си краката?”, “Обядва ли днес?” и т.н. Това откритие за себе си окончателно ме срази и ободри, защото веднага щом видя в себе си нещо общо с майка, веднага в мен се събужда устремеността, защото за мен е повече от ясно, че аз не искам по нищо да приличам на нея и веднага щом забележа в себе си нещо нейно – това е сигнал, че не отивам там, където искам.

Проблемът не е в това, че аз за нещо й се сърдя, а в това, че добре познавам своята майка. Знам колко е нещастна и дори тогава, когато живеехме добре заедно, аз винаги съм искала да приличам на нея само външно, не и по характер. Винаги съм виждала как се е самоизмъчвала, как е измъчвала баща ми и всички останали (и мен в това число). В това мое желание да имам дете аз все едно видях своята майка в себе си – може би и тя е родила горе-долу по същата причина, поради която сега и аз съм готова да родя от когото и да било. Почувствах страх от това, че нямах твърда земя под краката си, изпитвах недоверие към всичко, което се случва и въобще страх от живота. Оттук възниква желанието да намеря опора, т.е. нещо, което с години ще имам и със сигурност ще знам, че го имам. Почувствах че не знам какво ще правя и къде ще се окажа – това пак е недоверие и страх от живота. И какво от това, че ще се окажа на друго място. Нали никога не съм се озовавала в някакви ужасни места, нито пък съм била подлагана на  жестоки мъчения? Но страхът е тъпо нещо. Той не се нуждае от основания. Него просто го има и това е.

Вслушваме се в себе си – не че няма любов, просто има обратното желание – желание да затънеш, да се скриеш. И в това състояние изведнъж се появява детето. Това ти се струва, че е много добра опора, защото сега моят живот ще придобие смисъл за поне 20 години. В него се появи определеност, смисъл, някаква мощна цел. Така че сега може да не се мисли за нищо друго, а само за това как да отгледаш детето – градина, училище, институт, а после виждаш и старост, пенсия – красота. И никакви размисли на тема с какво да се захванеш и за какво изобщо си тук.

В мен нямаше и капка любов, когато мислих за това дете, но добре си представих радостта, с която ще го видя. В действителност видях тази радост от това, че на този свят ще се появи МОЯТ СМИСЪЛ НА ЖИВОТА, видях как ще го прегърна и ще го притисна към себе си и ще му кажа – “миличко мое, миличка моя кръв”. Преди, когато чуех тези думи, аз ги приемах за любов, а сега се ужасих – все пак това е продукт на омразата към живота! И всички тези думи за това, че сме свързани во веки – пак идват оттам. Разбира се, детето за родителите, които са го родили в това състояние, е основа и смисъл на живота. Махни го и всичко ще рухне, затова за него не може да забравиш и ще помниш, ще чувстваш. В това отношение аз виждам типичната наркозависимост. И колкото и ужасно да изглежда това сравнение, все пак алкохоликът чувства къде са скрили от него бутилката и тя му е по-скъпа от всичко. Той може да убие този, който изсипва водката в тоалетната чиния. Когато си представям своето дете, аз се чувствах горе-долу по същия начин. А също така разбрах и чувствата на родителите, които фанатично се грижат за своите деца, превръщайки ги в безпомощни създания – това е големият страх от загубата, дори и ако вероятността от нея е нищожно малка. Не се казва туко така: “докато нямаш свои деца, няма да го разбереш”. А всъщност никога не съм разбирала какво в действителност те чувстват.

Сега не говоря за всички хора. Възможно е да има и такива, които раждат деца по други причини – много се надявам, че това все пак се случва. Но аз много хора опознах. Видях ги като на кино когато си представях това дете и всички чувства към него. Мисля, че разбрах всички майки на света и дори сега, когато чувам как майките се обаждат на своите праснали (дори застарели) деца на работното им място и се интересуват от тях, аз виждам в това нещо лудост.

Какво се получава – аз се страхувам от живота и имам нужда да се опра на нещо. За тази цел аз раждам нов човек и неговото съществуване ми обезпечава някакъв смисъл в живота. И странното е това, че без да обичаш някого по принцип, аз изведнъж “започвам да обичам” това дете и винаги се счита, че това е нормално. Естествено – това е ТВОЕТО дете, как да не го обичаш? Винаги ми се е струвало това като обяснение в любов към мен, а всъщност това е признание в любов към самия себе си. И дори не в любов, а в егоистичното желание за това да съществуваш по-дълго, затова, в света да има повече от всичко твое. Така възтържествува най-примитивното желание за притежаване.

Също така аз видях концепцията, че моето дете е част от мен. Когато аз се страхувам от живота сама, това е един страх. Когато за сметка на детето от мен има повече, аз се “удвоявам”. Моят страх от живота също се удвоява. Оттук и това параноично безпокойство, което аз винаги съм приемала като проява на любов. Аз се страхувам, че с него нещо ще се случи. Първо, защото се страхувам да загубя единствената си опора. Второ, защото чувствам в него себе си. И страхът за себе си го пренасям върху нещастното дете.

Най-важният може би извод, който направих, е това е че аз вече ще утроя своето внимание при използване на колоидно сребро и презервативи, за да не увредя със своите страхове и безпокойство себе си и още някакво същество. За мен също така е важно, че сега аз разбирам по-добре другите хора, които имат деца и се отнасят към тях по подобен начин – романтичните представи намаляха. Аз не престанах да вярвам в любовта, просто сега виждам по-добре къде има любов, а къде присвояване на човек като начин да избягаш от НЕ, механично възникващи от самотата, като начин да възложиш на детето всички свои надежди, да направиш от него хапче, което те кара да забравяш търсенето на смисъла на твоя живот.