На главната страница

Пътят към ясно съзнание

 

Сборник статии 01

 

 

0005. Пси:

Метод за задаване на въпроси в работата с концепциите

 

Скво пише: “Представях си най-лошото и се питах: какво се променя в мен? Какво пречи да се преживее любовта, независимо от всички горе упоменати прегради? Да предположим, че той не ме обича и никога няма да получа от него нито една проява на любов, но защо заради това трябва да се промени нещото, което аз преживявам? Защо аз не мога да си позволя да почувствам любовта независимо от всичко?”

Изключителна съвкупност от техники: “да си представяш най-лошото” - “да си задаваш въпроси”. Те може да се използват и по отделно. Аз използвам такава техника за “задаване на въпроса и търсене на честни отговори”, например, за борба с концепциите. Главното правило – да отговаряш на себе си само това, което знаеш със сигурност, в което не възниква съмнение, и да не си измисляш това, което не знаеш. Моето любимо “оръжие” – въпросът “защо?”, една такава игра с въпросителни. Хващам някаква концепция и започвам да я бомбардирам с въпроси “защо” до тогава, докато не намеря за себе си ясен и понятен отговор, без значение “за” или “против”. Възможен отговор е и “не знам”. Най-важното е отговорът да е бил честен.

Например: “Смъртта е страшна”

Първа клонка:

- Защо?

- Защото всички хора се страхуват от нея.

- Защо се страхуват от нея?

- Защото смятат, че със смъртта ще настъпи краят на тяхното съществуване.

- Защо така смятат?

- Защото умрелият човек изчезва от техния живот, за тях той не съществува.

- Защо не съществува за тях?

- Защото те нямат доказателства за неговото съществуване, нямат с него контакт, нямат осезаеми възприятия за този контакт

 

Но ако аз живея на необитаем остров и аз нямам контакт с останалия свят и няма доказателства за моето съществуване, значи ли това, че светът не съществува?

Извод: ако ние под смърт разбираме прекъсване на контакта с околния свят, то какво страшно има в това? Това не е нищо друго, освен страх от неизвестното. Няма никакви основания да се счита, че със смъртта всъщност всичко се прекъсва, но няма основания да се счита и обратното. Все пак аз нямам опит с моята смърт, а за опита със смъртта на другите хора аз нищо не мога да разбера, тъй като ако те са умирали, но оживели, то по определение те не са умрели и не могат да разкажат за опита си със смъртта, а ако са умрели, то пак по определение нищо не могат да разкажат – няма контакт.

Изплува друга концепция: “неизвестното страшно”. С нея работата протича по същата схема:

“Страшното неизвестно”:

- Защо е страшно неизвестното?

- Защото не е известно какво ще бъде – лошо или хубаво. От хубавото естествено не се страхувам. Така че излиза, че ние се страхуваме от това, че зад неизвестното се крие лошото.

- Защо се страхувам от лошото и какво конкретно “лошо” се има предвид?

- Не знам. Просто всички така правят. Аз също. Ако аз не разбирам защо съм длъжна да правя нещо, то аз просто няма да го правя.

 

Извод: всички хора правят много неща. И почти всички от тях (като изключим някакви полумумифицирани хора като Рамакришна и др.) изпитват почти непрестанно НЕ, но това не значи че аз съм длъжна сляпо да ги копирам, ако не виждам достатъчно основателни причини и ако не чувствам такова желание. А просто да седя и да се страхувам от някакво абстрактно “зло”... това няма да помогне да го избегнем, но пък може много добре да отрови животът ни със страх и безпокойство.

 

Втора клонка: “Смъртта е страшна”

- Защо?

- Защото всички хора се страхуват от нея.

- Защо те се страхуват от смъртта?

- Защото те смятат, че със смъртта ще приключи тяхното съществуване, над което толкова много треперят.

- А защо това е страшно – да не съществуваш?

- Не знам. Тук аз не намирам отговор. Аз нямам опит от “несъществуването” и никога не съм слушала за някой, който отначало е “несъществувал”, а после да е казал, че това е страшно.

 

Извод: концепцията няма под себе си основания, които да изглеждат достатъчни за понататъшното й изследване.

В процеса на работата с концепциите аз разбрах, че за тяхното разсейване не винаги е необходимо да се формира антиконцепция. Ако по пътя на задаването на въпроси към концепцията аз идвам до логическа безизходица, т.е. не мога да намеря ясни аргументи в нейна полза, то последното нещо, което остава е да попитам: “Защо тогава аз приемам това заключение за истина и го следвам?”. В заключение – концепцията е развенчана и сега остава само работата за провеждане на това осъзнаване в истинския живот, т.е. да се отстрани предишния навик  да се следват концепциите и да се сформира нова привичка – да се държа в съответствие с разбирането, че тази концепция е лъжовна (например, за това може да се прибегне до практиката на механическата замяна, а също така до постоянна внимателност относно своите действия, до анализ на мотивите). По такъв начин практиката за задаване на въпросите довежда изходната концепция до това, че показва нейната абсурдност и тя става очевидно лъжлива, което се явява първото и неизбежно условие за нейното разсейване.

Или ето още една концепция: “Майката не трябва да се обижда”

- Защо?

- Защото ще й бъде болно и лошо.

- Защо ще й бъде болно и лошо?

- Защото тя мисли, че ако аз не се държа с нея така, както е “длъжна” да се държи една дъщеря с нея, то тя има “причина” да се обиди.

- Ако тя има такава “причина”, то това е именно НЕЙНАТА “причина”, следователно не аз я обиждам, а тя избира – да се обижда или да не се обижда.

- Но ако докоснеш нагорещен предмет до тялото, болка възниква независимо от избора.

- Ние не говорим за болезнените чувства, а за НЕ. Тук няма такава еднородност и неизбежност на реакцията. Това, което едни считат за глупост, другиго може смъртоносно да оскърби, така че това е въпрос на предубеждение, въпрос за наличие на убеждения, концепции, а човек съвсем не е безпомощен по отношение на своите концепции – той може да разсъждава и да сменя убежденията, и ако той не го прави – това е негов избор.

 

Извод: аз не мога да обидя майка си с моето поведение, освен ако тя самата не поиска да се “обиди”; нейната “обида” от мен не зависи, а зависи единствено от нейните навици и концепции, чието изменение зависи единствено от нея.

И така нататък. Въпросите могат да бъдат най-различни, най-важното е да копаеш докрай, докато не стигнеш дъното.

Пътят на пределната искреност за мен е чудесен заради това, защото ако нещо не е ясно, винаги може да започнеш да си задаваш въпроси и ако си отговаряш на тях наистина честно, но със сигурност много неща ще ти станат ясни.