На главната страница

Пътят към ясно съзнание

 

Сборник статии 01

 

 

0008. Рис:

Преодоляване на механичната нужда от ядене

 

Почувствах необходимост за известно време да се огранича в яденето, т.е. да ям само тогава, когато това желание наистина е силно. През деня, когато работя, без храна се изморявам прекалено бързо, а през останалото време се ограничавам до сок и ябълки. Потребността да се огранича в храната далеч не е свързана с желанието ми да отслабна или да се излекувам. Никаква конкретна цел тук няма. Просто чувствам, че искам да го направя и го правя. Наблюденията ми върху себе си ме изумяват.

Както се изяснява, много от моите концепции, емоции и механични действия са свързани с храната.

Мен, както и повечето хора, в детството са ме учили на това, че трябва да се яде обезателно, че да ядеш – това е свято, а да изпитваш глад – много вредно, да го изтърпиш това е невъзможно – може да отслабнеш, да се разболееш от гастрит, авитаминоза и др. Ако изведнъж нещо ми се е приисквало да ям, родителите ми и всички останали роднини започваха активно независимо от мястото и по всяко време да работят за моята храна. Помня, че дори на кино съм ходила със сандвичи. Свикнах с това, че стомахът ми трябва винаги да е задоволен, при това веднага щом се е появило желание за ядене. За това, отивайки към вкъщи, винаги съм била загрижена за това, дали там имам какво да ям, а ако изведнъж нещо ми се прииска, а това го нямам? Моите родители (достатъчно дълго живях с тях) винаги имаха всевъзможни запаси от различна храна. Всички винаги бяха сити, дори повече от сити. Такава загриженост винаги ми е била присъща и все още живее в мен. Сега с удивление разбирам, че желанието ми за ядене възниква без реална нужда от това да ям. Почти никога не съм гладна, когато ми се прииска нещо да ям. С още по-голямо учудване разбирам, че да преодолееш желанието за ядене – това е най-лесното от лесните неща. А по сравнение с отстраняването на негативните емоции си е направо нищо. Отклонявам вниманието си от яденето и желанието ми да ям, а след това проблемът изчезва от само себе си – изобщо забравям за него. Струва ли си да градиш част от живота си (а въпросът за покупката на храната заемаше доста голяма част от времето) и да се притесняваш за проблем, чието разрешаване изисква минимални усилия.

В 99% от случаите за мен храната е удоволствие – това е развлечение, възможност да получиш впечатления (т.е. ПЕ) от приятните усещания. Също така това е един от най-разпространените начини да се отклониш от НЕ – докато нещо ям, на мен ми е вкусно, не ми е до НЕ, а когато вече съм се наяла, аз смилам храната и този процес, по времето на който аз съм в достатъчно вяло настроение, там и НЕ са по-слаби, и желанието да се заема с тях е по-слабо, нещо като един вид заспиване, забрава, изпадане за кратко от живота. Сега виждам колко често ми се иска да “захапя” своите “неприятности” (т.е. НЕ), и това, че аз не го правя, ме кара да се занимавам с тяхното директно отстраняване, тяхното разплитане, а не да протакам време. Мисълта за ядене е като мисълта за наркотика. И ако не реализирам моментално желанието си за ядене, то започвам да чувствам нещо, което ми се иска да нарека “абстиненция”, и ако не знаех за това, че НЕ могат да се отстранят, сигурно щях да се държа като наркоман без наркотик.

От една страна аз винаги се грижа за това да имам храна за всеки случай, а от друга страна наличието на ядене поражда у мен желание да я изям. По този начин кръгът се затваря, аз се обричам на постоянно ядене (да отбележа, че ям не чак толкова много, но страдам от излишни килограми, като основната част от проблемите е именно психологическа). Сега мен изобщо не ме вълнува, че у нас има ядене. Аз знам, че освен ябълка преди сън нищо друго не ми се полага и това ме прави изключително спокойна.

Яденето – това е цял ритуал, както виждам сега, изискващ количества от мисли и действия – трябва да се измисли какво да се купи, да отидеш до това място, да го донесеш, да го приготвиш, да го сложиш по чиниите и т.н. Всичките тези занятия са също развлечения и впечатления, които изпълват моя живот, създават илюзия за смисъл, вкарват те в състояния на забрава. Сега, когато знам, че освен ябълка аз нищо друго няма да ям вечерта, възниква паника – как така, а какво ще правя? Не мога да повярвам. Излиза, че нямам избор! Ако не започна да изпълнявам ритуалите, свързани с яденето, аз не знам с какво да се заема и започвам да мисля как да отида до видеотеката, или как да попрочета нещо, не за да разбера нещо, а за да прекарам някак си това време, някъде да се дяна. Навярно това се случва с хората, които се отказали цигарите. Както виждам, моята зависимост от храната е пак толкова силна, не толкова на физиологична, колкото на ниво психологически навик. Сега виждам, че ми се е появило огромно количество време и специфично чувство за свобода, “пространство”, което толкова неприлично съм запълвала. Всъщност, днес не знам как ще прекарам вечерта. Пред мен е пълна неизвестност. Няма и намек за ежедневието. Чувство на огромно освобождаване. Все едно че преди съм живяла до същество, наречено Стомах, за което съм била длъжна да ухажвам, да го храня и да се грижа за него, да тичам при него всяка вечер, редовно да му се обаждам, за да питам как е, какво се случва с него, а сега този приятел си тръгна. И сега вече не е нужно да отделям за него цялото това внимание и най-накрая мога да си живея живота, забравяйки за неговите проблеми.