На главната страница

Пътят към ясно съзнание

 

Сборник статии 01

 

 

0009. Рис

Изследване на емоциите при възмущение

 

Искам да разбера – защо възмущението, злобата, ненавистта, когато са отправени към мен лично, така болезнено ме засягат, т.е. аз започвам да изпитвам НЕ, от което възниква силна загриженост – по какъв начин да направя така, че да не предизвикам у някого ненавист и неприязън. Един от вспомагателните начини за избавяне от тези страхове аз виждам в изследванията – какво толкова се случва у хората, когато те изпитват ненавист, че от това аз толкова се страхувам. Аз чувствам, че когато започвам да разбирам какво всъщност става в човека в момент на такава НЕ, то опасенията започват да се разсейват и става по-лесно да ги премахваме с пряко усилие. Това, което е ясно не е толкова страшно. Например, ти може панически да се страхуваш от колите, които се движат по пътищата – това са такива големи чудовища (тъп пример, но за тук върши работа), а когато се доближиш до нея, ясно виждаш от какво тя е съставена, изучаваш по какъв начин тя се движи и виждаш, че вътре седи обикновен човек. И сега, когато всеки път срещаш такава кола, ти няма да се вцепеняваш, а спокойно ще дадеш я оставиш да мине и ще пресечеш пътя.

Наблюденията над другите хора понякога показват това, което аз самата не мога да видя в себе си. Нали все пак когато изпитвам силна НЕ, но вниманието и яснотата са равни на нула. По този начин процесът на протичане на НЕ, разделен на съставни, отчасти губи своята сила.

Наблюдавах целия процес на възмущението в самата себе си. Ситуацията е следната: казах на колега от работата да донесе някакъв документ. Минава половин час. Аз виждам, че тя е заета със своите си неща (всичко се задълбочава от това, че тя е се занимава с работа, а с лични писма), като в същото време аз имам нужда от тези документи. Ще проследя процеса за “усещане на тази нужда” поетапно. Възниква мисъл: “По дяволите, вече един час нищо не правя, занимавам се с нещо свое, а ТРЯБВА да се работи (загриженост). Ще се заема с документите. Така, какво имаме сега... това го намерих, това намерих, но трябва да има още един документ – къде е тя – пише писма и мисли своето (и тук с увеличаване), е как така тя си позволява да пише такива писма по това време. Аз нали й казах!! Толкова ли не е ясно, че трябваше веднага да се направи това, което аз казах! (възмущение в стадий на лека полуда)”.

Ядоса ме това, че тя не разбира, че този въпрос касае работата. Че тя не осъзнава неговата сериозност. Възмущението възниква на базата на несъответствието на нечие поведение с моите представи, които смятам за “справедливи”: “Не,  вие само вижте – тя продължава да си пише своите писма! Тя дори не си мръдва пръста, за да промени нещо!” Възмущението е ярка форма на раздразнението, което често може да бъде потискано от социалните страхове и други НЕ, а възмущението е вече по-близко към откритото проявление. Мога да започна да викам на цяло гърло: “Какво става?”. Много често това е съпроводено с обръщение към “висшия съд”, който е и длъжен да ме подкрепи в концепцията за “справедливост” на възмущението – всичко, което говоря и мисля, се казва не само на себе си или на някой друг, но още и на някаква въображаема аудитория. В състояние на възмущение се признават абсолютно неопровержими истини, за които само преди 5 минути нямаше и да се сетим. Те се раждат веднага, за да подкрепят “справедливостта” на НЕ. Ако аз съм в спокойно състояние, то просто взимам и решавам въпроса – напомням още един път, определям точните срокове, т.е. действам конструктивно. В спокойно състояние аз не мисля за това, кой какво трябва да прави, как е правилно и т.н. Всичките си усилия аз ги насочвам, за да реша това, което ми трябва. При възмущението се извършват редица безсмислени действия. Аз съм обладана от тях като невменяема и точно в този момент именно НЕ ме ръководят изцяло – с думи, движения, интонации, всичко подред.

Дори да почувстваш една НЕ и веднага започват да изплуват всякаква концепции, “принципи” – по някакъв начин започвам да разбирам всичките тези “трябва” и “не трябва”, “така” или “не така”. И това е разбираемо: ако аз чувствам загриженост от това, че трябва да работя, то започвам да подчинявам всичко на това – сега значи трябва всички да работят.

Излиза, че хора, които мислят, че някой им е длъжен, са най-нещастните, защото преди всичко те са длъжни да изпълняват тези “дългове” сами. Човек се намира в плен на правилата, които той е приел да изпълнява просто затова, че така са се получили нещата, че така са го научили. Той може много да се мъчи от това, че ги изпълнява, но дори на самия себе си не признава, че се измъчва – той смята, че това е изпълняване на неговия дълг, че това е свещено и не може да допусне и мисъл за това, че т.нар. “необходимост” е само приемане на доверие на нечии механични убеждения, които някой на свой ред без да се замисля е приел от други и т.н. Цял живот човек плаща сметки, които не е подписвал. Следва договор, чийто текст не е чел. Например, сред най-разпространените примери за проява на концептуално чувство за дълг – това е общуването със стари и болни роднини, да ги подкрепяш, да се грижиш за тях, въпреки, че не изпитваш никаква симпатия към тях и човек с години може да се мъчи, превръщайки се сам в озлобено и ненавиждащо същество с потиснати желания. Или спазването на правилата за учтиво поведение спрямо хората – независимо от това, интересен ли ти е човекът или не, ти си “длъжен” да кажеш “здравей”. Обърни внимание – ако на улицата (особено в присъствието на други хора) с въпрос “извинете, бихте ли ми казали колко е часът” към Вас се обърне човек и колкото и да ти е отвратителен, ти не можеш просто така да продължиш, все едно че тези думи не си ги чул – ти непременно ще преодолееш искреното нежелание да встъпиш с него в контакт и да отговориш, като проявиш акт на вежливост, т.е. узаконена лъжа. В този момент ти си като вдовица, която се е самобичувала. Прислушай се какво отравяне настъпва в този момент.

Изпълнението на “дълга” притиска човека, убивайки неговата способност да проявява искрени, свободни и радостни желания. Неосъзнавайки това той се намира в постоянно напрежение и се покрива с плътен НФ. Дори и да е изпълнил качествено своя дълг, това не го спасява от НЕ, които неизбежно при това възникват, и задоволство, получено в резултат на изпълнението на дълга, прави това отравяне още по-тежко.

Възмущението се превръща в желание да удавиш всичко наоколо, да направиш така, че всички да проникнат в тази НЕ и “разбирането” на дълга, да не се смеят, да не се радват, да не им бъде леко и безгрижно. Започват да оказваш натиск, защото не можеш спокойно да понесеш това, че този дълг, който са ти стоварили, някой друг не иска да изпълнява. Появява се обида – получава се така, че аз с моя дълг напразно се мъча, като виждам, че някой друг в подобна ситуация се чувства добре и прави това, което му се иска, въпреки всички концепции за дълга. Виждайки такова неспазване на правилата, по които живееш, е мъчително и поради тази причина като вълна се надига желанието да потушаваш: “каква е тази работа, как така няма да спазваш правилата!”. Много често съм наблюдавала именно такова възмущение при сексуално потиснатите хора – тях ги дразни проявата на сексуална свобода при другите хора: къси поли, голи рамене, голямата цепка на полата те смятат за срамна и неприлична. Ето и аз искам да направя така, че всички да са загрижени и да правят нещо за моя работен проблем (същото съм наблюдавала при майка ми, когато заради не измита чиния ние сме били готови да се скараме жестоко). Тогава този проблем придобива за другия същата важност, както и за мене, и конфликтът изчезва. Сега той прави това, което “трябва”, и в такова състояние той може да ми помогне. Да ми помогне не само във връзка с работата, но и психологически – той си разделя с мен безпокойството и на мен ми става по-леко (в по-лошия смисъл на думата, т.е. аз изпитвам задоволство). В детството си аз винаги съм искала да успокоя всичките си раздразнени и вбесени роднини, и всички ме обичаха за това, защото с мен им беше добре – та, нали аз споделям техните проблеми. Много добре моите безпокойства на работата споделя друга моя сътрудничка – тя разбира прекрасно цялата важност и с нея е “лесно” да се работи в състояние на полуда.

Виждам, че възмущението засмуква като блато и колкото повече хора се въвличат в тази загриженост, толкова по-справедливо то се усеща – все едно дава корени или застава на релси и продължава нататък. Когато другите не те подкрепят в твоята НЕ ти изпадаш в прострация, така че още един начин да се действа в съответствие с твоите желания, за да не изпитват хората НЕ – това е да престанеш да се въвличаш в НЕ.

За мен много важен винаги е бил следният въпрос – ето, човек се измъчва, а на мен не ми е все едно. Не искам той да се мъчи и аз желая да му помогна. Различните хора реагират на моите състояния по различен начин и тук веднага може да се види каква реакция това в мен предизвиква. Зависимостта от емоции може да се раздели на два типа – първия, това е когато всъщност не може да не отговориш, т.е. механическо въвличане без замисляне. Вторият тип – това е когато ти сам избираш да се замесиш, тъй като считаш, че това може да помогне, че по този начин можеш да “почувстваш”, да облекчиш състоянието на човек. От своя опит аз виждам, че ако ти чувстваш своето нещастие, а някой те съжалява, т.е. поне за секунда самият той се чувства нещастен, то това действа много разлагащо се. Самосъжалението ти само се усилва. На всичко отгоре може да възникне и задоволство, образувайки съвършено мъртво състояние. Същото е и със загрижеността – ако някой споделя твоето суетност, на теб може и да ти става “по-леко” (т.е. възниква задоволство), но тази болест не отминава, а се задълбочава. И аз съдя по себе си, че само този, който не споделя моята загриженост, може да стане за мен пробуждащо начало, но това зависи само от мен. Често се сблъсквам с това, че на работата не получавам достатъчно поддръжка от някой, въпреки че ми се струва, че “можеха и да помогнат”. Но после виждам, че именно благодарение на тяхната “непробиваемост” аз успях да преодолея трудностите и да стана също толкова компетентна, колкото тях. И това е най-важното – после аз вече спокойно се отнасям към възникващите проблеми, защото знам, че през това аз вече съм преминала, имам опит, а именно това е важното. Аз, разбира се, нямам предвид пълното игнориране на всички мои въпроси. Имам предвид ситуацията, когато на никого не му се занимава и говори с теб, той отговаря на твоите въпроси, но ясно се вижда, че в този човек няма никаква заинтересованост. Ето в такова отношение аз виждам реалната помощ. Да се научиш да бъдеш такъв не е никак лесно – необходимо е да се отстрани самосъжалението, да не чувстваш никакво НО към този човек, самия да не бъдеш въвлечен в НЕ.

Основният извод – иска ми се да не отговарям на страданието със страдание и да не изпитвам при това НЕ към страдащия човек. А как ще поискам да се държа, това е вече вторично – както ми се иска, така и ще постъпвам. Най-важното е тези желание да са обусловени не от концепции и НЕ, а от ОзВ, в желанието си да бъда по-искрена.