На главната страница

Пътят към ясно съзнание

 

Сборник статии 01

 

 

0020. Жерав

Проблясъци при изживяване на Пространството

 

Мисля, че във всеки от нас живее неизразим въпрос, пронизващ нашите възприятия, понякога промъквайки се с думи. И тези отговори, които идват с проблясъци от яснота, с проблясъци от преживявания, само го изострят, обръщайки нещата в нова посока. Интересно е да се опитаме да проследим този диалог в някакъв един аспект, например във възприемане на пространството.

Много естествено е да се задават въпроси за пространството от състояние на съзерцаване, наблюдаване на света. Как тече реката, как духа вятъра, как падат листата; как става движението, какво е това и къде то се случва, какво значи отвън, отвътре, близко, далече, бавно, бързо. Ти чувстваш, че всички концептуални отговори са лъжа, а други нямаш, така че всичко, което ти остава е просто честно да си признаеш, че нищо за това не знаеш и да наблюдаваш това, което се случва с възприятията. И когато заемаш искрената позиция на наблюдател, механически различаващото съзнание прекратява своя неумолим ход, в него за части от секундата се появяват разриви, в които проникват проблясъците на преживяването. Ето пример за такива изменения във възприемането на движението:

Влак. Аз прекарвам в него по час и половина всеки ден и съм изгубила всякаква представа за това, какво е да се возиш на влак. Изчезва усещането за закрито пространство, присъствието на хората наоколо, затова пък може отчетливо да почувстваш присъствието на някого, който съзнателно е далече. Зрителната картина се разпада, всичко се смесва... очертанията на предметите се размиват, те самите ту става полупрозрачни, ту си променят очертанията, ту местоположението в пространството или могат въобще да изчезнат от полезрението. Със звуците е същата история... възприятието става интегрално, всичко се възприема в съвкупност. Аз не мога да кажа къде се намирам – вътре или навън, няма никакво “вътре” и “навън” – типична картина при забоксуване на механически различаващото съзнание. Такова състояние не ме прави безпомощна тъй като, първо, във всеки един момент аз мога да се върна обичайно функциониращите различавания и, второ, с прекращаване работата на механическото различаване започва да се пробужда озареното различаване, което не е по-малко реално от механическото, но е по-широко, тъй като включва в световната картина това, което механическото различаване е свикнало да не забелязва – ОзВ. Възниква възприемане на пространството преминаващо през “мен” независимо от това дали влакът стои или се движи. Локалното възприемане на самия себе си също изчезва. Аз все едно се разтварям в пространството... и аз не знам – “влакът движи ли се” – аз ли извършвам някакво движение или то се извършва “в мен”?

Колело. Понякога просто летиш с него, сливаш се с пространството. Променя се стойката, дишането, включва се панорамното зрение, не гледаш нищо пред тебе. Въобще не може да се каже, че изобщо гледаш нещо.. хора, автомобили... погледът все едно се разсейва, не се фокусира върху нищо. Светът преминава през мен, особено дърветата – това е такова неописуемо усещане все едно че пропускаш дървото през себе си, все едно че преживяваш един миг в унисон с него.

Възприемането на тялото се изменя изцяло; чувствам, че всички обичайни движения на тялото са като фасада, че всъщност се движа друго яче, но къде е разликата още не мога да се усетя.

Безценна помощ в разрушаването на базисните концепции, свързани с пространството и движението (и не само на тези, разбира се), оказва използването на практиките за възвръщане на вниманието и практиките за осъзнаване на отсъствието. Понякога това става от само себе си: наблюдаваш небето и изведнъж съзнаваш, че то е вече вътре, ти си изпълнен с небе, течеш и се движиш заедно с него. Или пък през есента в гората – виждаш как пада листо, после друго, цялото пространство се изпълва с движение, и започваш да падаш със всяко листо тук и там едновременно усещаш загуба на локалност, разсейване в пространството. Имам естествена склонност към съзерцаване. Можех да прекарвам часове на прозореца, гледайки как се променя небето при залез или се появява мълния, и нещо се случваше в мен, но преди да прочета книгата на Бодхи, до прилагането в живота на описаните там практики, в мен нямаше разбиране с какво толкова ме привлича това занимание, без да усещам посока и къде да се отида по-нататък. Сега тази пътечка, която се напипваше в тъмнината, става път под краката ти, по който може да се движиш с отворени очи и вървейки по нея да се срещаш с удивителни Преживявания.

Едно от основните за мен е “разпадът на света”. То е като омагьосано място :) - с каквото и да се занимавам, възвръщането на вниманието от хаотичните отвличания или произволно избраните обекти, осъзнаване на отсъствието или ето сега работата с ВД – непременно попадам в състояние, в което светът все едно започва да се разпада. По-точно казано разпадат се обичайните начини за възприемане на света, често зрението рязко се разфокусира, всичко става двойно, трепери, става полупрозрачно, взаимно проникващо, всичко протича, тече едно през друго и чувстваш, знаеш, че това не е само зрително възприемане, а все едно всички твои останали сетива също са се “разстроили”, престанали да филтрират възприемането по определен жесток начин и тогава непосредствено преживяваш неразделността на света. Да бъдеш в това състояние е много здравословно, отпочиващо, то е толкова нагледно, така непоправимо разрушава концепциите, свързани с понятията за пространство, движение, време... И когато изведнъж светът отново се “събира”, изпитваш прилив на радостно изумление, много често просто неудържим смях, смееш се и не можеш да спреш. Толкова е възхитителен този добавъчен вкус на новост в света, новосъздаденост.

Има друго състояние, което напълно преобразява възприемането. Все едно започвам да виждам огнената природа на нещата, т.е. не че го виждам и не че е огън. Това е все едно в горещ слънчев ден да погледнеш огъня – огън практически не се вижда, не чувстваш и горещина, но въпреки това, ако си се сетил, че там го има, то вече можеш да го възприемеш, така е и тук. Едно от най-поразителните неща се състои в това, че в това състояние аз живея със съвършено ясни възприятия за нещо, което не може да се преведе на познат език и прочие чувства, това се преживява така, все едно стоя лице в лице с природата на непостижимото, с присъствието на тайната, влезнала в живота и гледам на хората и виждам пламък, приемащ и изпълващ тези форми и цялото пространство е пронизано, напоено с този пламък и когато го пускам в себе си, когато започвам да усещам, че аз съм със същия произход, тогава може да запаля в него всичко механично – концептуални мисли, НЕ, механични желания... този пламък пречиства възприемането, прави го по-живо, по-течно, по-озарено.

Преживяване на съществуването. Изведнъж усещам, че винаги има аз. И усещам удивителен уют, дори комфортността на света, чувствам се изключително “в свои води”. Разрушават се стени, за които дори не съм знаела че съществуват, и едва сега ще разбера за тях по огромното чувство на облекченост, освобождаване от товар. И изживявам такова удивително доверие към света, чувствам пълна откритост, безусловно приемане. Толкова често се случва едно преживяване да възникне и да се преплете с друго. Преживяване на пустотата. То първоначално се появи при практиката на осъзнаване на отсъствието и отначало се асоциираше именно с нея. А сега виждам, че то се случва независимо от това с какво се занимавам, ето и сега се случва. Отначало чувствам зародиша на пустотата, все едно кълбо от тайни. После той започва да се разгръща все едно беззвучен взрив отвътре, като мек разпад, и аз се разширявам, раздувам се като балон и може да чувствам едновременно и голямо пространство, и този зародиш, да пропускам, да прескачам от едното на другото със сферична вълна. Понякога чувствам отвътре на това сферично пространство много бързи флуктуации, едни такива меки трептения. За сега обаче не успявам да се вгледам в тях.

Преживяване на откритостта. Усещане, все едно е изчезнала черупката, в която съм живяла преди, много радостно, удивително усещане за неотделеност, липса на възприемане на границите.

С преживяване на пространството са свързани и ярки физически преживявания. Изтърсва се целият набор от усещания (т.нар. физически възприятия), който е това, което наричаме “физическо тяло”. Тялото се преустройва, трансформира, пробва нови видове движения. Може, например, да почувстваш себе си с няколко сфери, вложени една в друга, приплъзващи, завиващи, или може да се протегнеш и да почувстваш пространството около себе си далече-далече. Неотдавна се появи чувство-осъзнаване, че движението и пространството са неделими.

Научили сме се да отделяме някои структури, типове движения и да ги интерпретираме като обекти. Така, гледайки на водата или пламъка, може да видим някои образувания, завихряния, преплитания. Виждам как “дървото” се слива с “небето” – не се поставя, а се слива едно с друго, как се извършва удивително общо движение, което се откликва и в мен. И разбирам, че мога да интерпретирам себе си да речем като пяна на повърхността на реката и да ограничавам достъпния диапазон на движенията с раздуване и спадане, а може да се откажем от това видение и да почувстваме безграничността на реката, или да хванем струята и стремително да изчезнем някъде с нея. Възприемането на света като Поток открива неограничени възможности за Пътешествие. Сега съм сигурна, че мога да възприемам всичко съвършено различно, да се движа по друг начин, което е свикнало да прави това квазистационарно завихряне, наречено с прости думи човек.