На главната страница

Пътят към ясно съзнание

 

Сборник статии 01

 

 

0027. Скво:

Практика на позитивното препреживяване”

 

Коя съм “аз”? Кой може да чака проявяванията на нежност или да ревнува? Кой е това? Има загриженост, има ревност, има неудовлетворено желание. Има и още един механизъм – мисли за това, че всичко това принадлежи на някого – принадлежи на “аз”, и това “аз” може някак да се засегне, може да му се причини болка, да му се направи лошо, да го направиш самотен, нищожен и т.н.

Сега отсъствието на възприятието на “аз” се струва съвършено ясно, желанието да пораждаш ОзВ и да отстраняваш НЕ се проявяват абсолютно свободно, като при това няма усещане за това, че тези желание се проявяват “у някого си” – тях просто ги има. Има възприятие за помрачение, има възприятие за стремеж към свобода. И има удивителна способност да сменяш тези възприятия, които ние наричаме способност да извършваш усилие: когато има възприятие за помрачение, тогава възниква желание да прекратиш това възприятие и да породиш друго такова – озарено. Това съсредоточаване на желанието и породените от него други желания (например, желание да си спомниш за себе си в състояние на изпитване на ОзВ и др.) ние наричаме “усилие”.

Когато възниква желание да отстраниш помрачението, то автоматически възниква мисъл, че това отстранение може да доведе до нежелани последствия. Ако отстраняваш ревност, то възниква мисъл: “ревността ти я премахваш, а той все едно е с друго момиче и на него му е хубаво, но той не е с теб...”. Т.е. получава се, че отстранявайки ревността аз все едно преставам да забелязвам това, което се случва в действителност. Въпреки, че всъщност това не е така – просто се отстранява механичната реакция за възникване на НЕ. По навик ревността се приема като адекватна реакция, а да не ревнуваш – това е все едно да си сляп, да изместваш от съзнанието факта, че тази ситуация е неблагоприятна за мене, като самият извод “ситуацията е неблагоприятна” е напълно концептуален.

Когато има осъзнаване на липсата за възприемане на “аз”, тогава ти става съвършено ясно абсурдността на помраченията. Има ясно желание да изпитваш радост и да не чувстваш страдание, ревност, и ако няма възприятие за това, кой страна, а има само възприятие за страдане на това място, то това не е ли абсурд – да поддържаш това страдание? Все пак в този момент на това място може да има възприятие за радост! Това като кадър от диафилм в проектора: има лъч светлина и на него може да наложиш всичко, което ти се иска! Тогава защо да правим избор в полза на страданието, в полза на такъв нежелан “кадър”?

Струва ти се, че всичко е толкова просто, но аз видях, че даже когато има осъзнаване на липсата на възприятието на “аз”, помрачението все едно продължава да възниква. На това място има инерция от възникналото страдание, която също е необходимо да бъде преодоляна.

На мен ми отива такъв образ – има надупчено кълбо и водата е свикнала да се стича в тези дупки, т.е. възприятието е свикнало да се стича в НЕ и да се намира в тях. Възприятията постоянно отиват към коловоза. Ето точно сега, когато има осъзнаване за отсъствие на възприемането на “аз”, трябва само леко да се отпуснеш, да се отвлечеш и веднага се появява НФ, а съвсем близко са и НЕ. Трябва да бъдеш постоянно във форма, “да държиш” водата в топката и да не й позволяваш да се стича в още не запушените дупчици. Увеличаване ефективността на усилията в тази работа способства усещането, че силата на това кълбо постоянно расте, дупките се затягат и със всяко усилие в тази насока възприятието вече не се стича толкова дълбоко.

Може да се изработят други механизми, противоположни по своето действие на механизмите да се хлъзгаш към помрачение. Всеки път когато възниква мисълта, че “той сега е с друго момиче”, това действа като спусък за помраченията, дори ако след това няма мисъл “той мен вече не ме обича и не ме иска и сега ще ми бъде много лошо сама”. Това заработва светкавично, възприятието мигновено тръгва по коловоза. Виждайки този механизъм аз веднага видях практиката, с помощта на която мога да го разруша.

Това прилича на практиката на механичната замяна на концепцията с антиконцепцията. Като начало аз намирам мисъл – спусък (т.е. мисъл, която работи като превключвател). Например: “аз нараних друг човек”, “той сега е с друго момиче”. След това аз в продължение на 30 минути механически повтарях тази мисъл, всеки път извършвайки усилие за това, да изпитам радост от свободата за необходимост да изпитвам НЕ. Това усилие прилича на проправянето на път в ново направление, нова посока, това е създаване на нов навик. Аз отстранявам всички други мисли и действия, тъй като това може да отвлече от създаването на нова реакция. Извършвам само три действия – повтарям мисълта, извършвам усилие, изпитвам радост, повтарям мисълта, извършвам усилие, изпитвам радост. В продължение на толкова години аз правих обратното – повтарях тази мисъл и веднага спусках към помрачението и това стана толкова жестоко правило, че започна да ми се струва, че инак не може да бъде, че това е някакъв “закон”, че това е “правилно”.

Тази практика прекрасно работи и сега всеки път когато си спомням за семейството, възникват ОзВ, а по-рано веднага започваха безпокойствата, тревожността и прочие НЕ.

Практиката на позитивното препреживяване ще работи само в този случай, ако ти има навика безупречно да отстраняваш НЕ, тъй като вече изпитваш НЕ и не можеш да ги отстраниш, то какво препреживяване имаме тук. Така че тази практика не се явява заменител на практиката за отстраняване на НЕ, а се явява нейно продължение. Тази практика отстранява инерцията да изпитваш НЕ и тя е применима когато ти в конкретна ситуация вече сто пъти се отстранявал всички НЕ, справил си се с концепциите свързани с нея, а тя все едно продължава да възниква – тя може да продължи секунда или две, а може да бъде просто като пламване, но все пак това отравя. Мен ме интересува пълното, окончателното почистване на това место от конкретната НЕ.