На главната страница

Пътят към ясно съзнание

 

Сборник статии 01

 

 

0035. Скво:

“Фиксиране на събитията, обкръжаващи ОзВ”

 

Никога преди не съм описвала подробно ситуации, в които са възниквали ОзВ – имаше концепция, че това няма значение, има значение само описването на самите ОзВ. Но четейки описанията на такива ситуации при другите муцуни, аз открих, че през цялото време (а не само на онези места, където се описва самото ОзВ), докато чета описанието има ОФ. Възникна озарена мисъл: та събитията се подреждат по съвсем друг начин когато възникват ОзВ! А аз имам концепция за това, че събитията във всички случаи са рутина и че ОзВ съществуват някъде отделно от тях. У мен често възникват образи на абсолютно уединение, пълна откъснатост от битовия живот, когато си представям живота на “просветлените същества”. И съответно възникват желания да си отида, да се уединя, да престана да бъда социално същество, доколкото това е възможно. Това се случва въпреки, че има описания на живота на същества, които, както аз смятам, са изпитвали ОзВ, откъдето следва, че те съвсем не са водели отшелнически живот. Обаче разбирането на това, че ОзВ са възможни направо тук, в разгара на това, което аз сега възприемам като ежедневност, е твърде повърхностно и неустойчиво, независимо от това, че сеща аз самата имам такъв опит.

Веднага след като възникна озарената мисъл, че описанието на събитията, свързани с възникването на ОзВ има не по-малко значение за фиксирането на опита, отколкото описанието на самото ОзВ, възникна радостно желание да описвам максимално подробно ситуациите, в които възникват ярки ОзВ. Реализирах го. Процесът на фиксирането беше много радостен, преживяваше се като творчество, възникваха ОзВ, постоянно имаше ОФ.

Отидох в едно интернет-кафе, връзката постоянно се губеше и беше много бавна, така че ми се налагаше често да влизам отново, да чакам, отново да изпращам писмата си. Във всяка такава пауза аз правех емоционална полировка и фиксирах всички възприятия, които исках да изследвам, имаше постоянно усещане за кипенето на живота, за интензивна и радостна работа, нямаше нито продължително (над 3 сек.) изпадане в задоволство или ежедневност. В крайна сметка връзката изчезна съвсем и ми предложиха да почакам докато не се възстанови. Имах избор – да отида да се пека или да остана да чакам неизвестно колко време. Аз проанализирах желанията и фиксирах, че ми се иска да изпратя пощата си в най-близко време, затова реших да почакам и излязох на една малка открита тераса.

Боядисани стени, каменен под, пластмасови столове, но на мен тук определено ми харесва. Тук има и сянка и в същото време е слънчево, защото помещението е открито от всички стани като голям балкон. Седнах на един пластмасов стол, отворих си тефтера и възникна желание да проведа петминутка на пораждане на ОзВ. Прииска ми се да пораждам симпатия. Две минути преди това на терасата излезе смугла боса чужденка. Тя беше над 40, към нея не възникна еротична симпатия, но усещането от съзерцаването й беше приятно. Тя също беше решила да чака интернета и на мен ми хареса това, че тя не изглеждаше като “очакваща”. Тя беше отпусната, спокойна, не бързаше, но не беше размазана като много от чужденците, пътешестващи из Индия. Лицето и очите й не се открояваха с нищо, но това не промени разположението ми към нея. Тя седна срещу мен и също извади тефтер и започна да пише в него. Аз не си доизмислих, че тя може да пише нещо, което би ме заинтересувало, но изражението на лицето й ми харесваше. Това беше радостно – да видя, че мога да възприемам света без доизмисляне и разбирам, че при това не само нищо не губя, а точно обратното – при такова искрено и ясно възприятие има особена радост, като че в самия център на това място се появява стълб, опора, която не се огъва от никакъв вятър. Това се преживява като нещо нерушимо и много тънко едновременно. Резонира мисълта, че именно това е източник на радост. Сравнявам това възприятие с онази радост, която възниква когато доизмислям и виждам, че разликата е огромна – в единия случай тази радост не е нещо друго, а ПЕ, надута екзалтация, която прилича на оргазъм по това, че уморява, опустошава, неизменно води до разочарование, сивота, спад на радостните желания. А в друг случай – това е преживяване на благоразположение и симпатия, то изпълва и в резултат се появяват други ОзВ, свързани с тази симпатия, усилващи се от това, че се усилва “стартовото” ОзВ.

Започнах петминутката. Желанието да преживявам ярка симпатия беше много интензивно (8-9) и устойчиво, но никак не ми се удаваше сама да породя симпатия. Тя пламваше на периферията на всяко пето-шесто усилие, беше много неустойчива и слаба (2-4), повърхностна и мътна, като че ли я гледах през дебело стъкло. Желанието да преживявам симпатия за кратки моменти ставаше толкова интензивно, че изместваше останалите ми възприятия. Заедно с него аз пораждах желание да усиля това желание и когато ми се удаде да породя желание да усиля желанието, това винаги се съпровожда с почти физическо усещане за разтваряне от дълбочина – като че вдигам от дъното голям камък, който трудно съм могла отначало да намеря, а след това да откъсна от дъното, след което да го вдигна на повърхността (това става малко забавено, затова възниква образът на вдигането на нещо от водата). В онзи момент когато “камъкът е откъснат” и аз започвам да го “вдигам”, усещането за тежест и напрежение стремително си отива като че се отварят скрити резерви, появява се мощна радост, преживяване на сила, рязко се усилва устремеността, която като че подхваща желанието и го реализира: възниква онова възприятие, към което е било насочено желанието. Този път ми се удаде да усиля желанието да породя симпатия, но вместо симпатия възникна ново възприятие, с което резонира думата “пътешествие”. Когато то възникна, погледът ми беше наведен надолу и възникна мисълта, че ако сега се огледам, то то ще изчезне. Затова отначало се оглеждах плахо, но нищо не се променяше – светът стана друг.

Сенчестата тераса, през която свободно духаше топъл вятър стана невероятно уютна и красива. На стените имаше карти на света и Индия и тук аз си спомних, че се намирам далеч от къщи, на брега на океана. През детството ми мислите за пътешествия предизвикваха изблици на ярко вдъхновение. Тези мисли резонираха с преживяването на пълнота и интензивност. И сега за пръв път откакто пътешествам из Индия, възникна този възторг от живота. Усещанията се разшириха от малкото пространство на терасата до брега на океана и аз започнах да усещам тази мощ, стихията. Образът на океана стана толкова ярък, като че се наистина го виждах и го чувах и не някаква негова малка част както това става всъщност, а целия. До онзи момент непрекъснато имах впечатлението, че ивицата ежедневност никак не иска да се прекъсне от това, че аз заминавам от къщи и отивам в Индия. Като че съм излязла от една малка стая и съм влязла в друга, с океан – това преместване нищо не променяше в моя живот... Аз отново погледнах картата на света и усещанията ми се разшириха още, образите на далечните страни, контитенти, океани и ветрове станаха също толкова ярки како образа на океана. Това място (аз) стана живо пространство, но тази грандиозност се оказа неустойчива, тя възникна няколко пъти по за няколко мига.

Огледах се: всичко, което винаги ми се е струвало обикновено и ежедневно, сега беше станало ярко и живо. Зад пределите на терасата беше горещо и слънчево, сред палмите се виждаха бели дървени къщички, пъстри табелки, мургави местни момичета с цветни рокли, пътечки от червен пясък – във всичко това го имаше онзи дух на пътешествията, онзи зов за предусещане, който ме привличаше още когато бях дете. Това възприятие беше устойчиво, интензивно (7-8), идваше от самия център и заемаше всичкото пространство на възприятията, никъде нямаше дори сянка от ежедневността. Не мога да нарека това възприятие дълбоко, то беше с единен “вкус”, в него нямаше нюанси, но то беше ярко и незамътнено.

Чувствах се вдъхновен изследовател. Нямаше бурна радост, не ми се искаше за никъде да бързам, да разказвам, “да го разливам”. Нарастването на интензивността на новото възприятие спря, то трайно се закрепи на едно ниво. Всичките мои външни проявления като че свиха вътре, мисля, че от страни съм изглеждала много сериозна и не настроена за общуване. Но именно така ми се искаше да се проявявам – беше много радостно да не правя нито едно излишно и неконтролируемо движение. Още един път проанализирах желанията си и разбрах, че повече не искам да чакам възстановяването на връзката. Преди най-вероятно би възникнала поне сянка на съжаление, че “съм си загубила времето в чакане, а бих могла...”, но в онзи момент мисълта ми дори не тръгна в тази посока. Станах и тръгнах към океана, получавайки удоволствие от всяка стъпка.