На главната страница

Пътят към ясно съзнание

 

Сборник статии 01

 

 

0037. Чайка:

“Механичното желание да споделяш впечатления”

 

Забелязала съм, че се проявява механично желание да споделяш впечатленията си. Най-често то се проявява когато се случва внезапно събитие и аз изпитвам ярки впечатления, за които не са били предшествани от желание за впечатления – тогава впечатлението е най-ярко. Например, преди два дена на паркинга пред къщи пламнаха десет коли. През нощта аз се събудих от шумове, подобни на взривове, излязох на балкона да видя какво става и много се учудих когато видях, че между моята и горящите коли имаше две коли и ако пожарната не беше дошла на време и моята кола също щеше да изгори. Открих, че има желание и моята кола да изгори (!) и това желание също беше обусловено от желанието за впечатления, от желанието да споделям впечатления. На работа изпаднах в тъпота и много картинно разказах за това колоритно събитие. Събития от такъв план се възприемат като необикновени, интересни и достойни за внимание и ако аз съм участвала в такова събитие, то значи, че съм се намирала по време на произшествието в нещо знаменателно, значи, че и аз самата с нещо съм необикновена. Винаги когато става нещо необикновено, което не прилича на ежедневната рутина има желание незабавно да споделя това с някого, поне да се обадя на някого и да му разкажа. Разказите за такива събития започвам с думите “представяш ли си...” – за да мога веднага да въздействам на въображението. Всички такива събития като че подчертават моята особеност – вижте, аз не съм такава като всички, вижте какво се случва с мен!

Такова желание се проявява у мен отдавна – желание да шокирам, да правя впечатление, за да забележат хората, че при мен всичко е различно, интересно, наситено, дори опасно, но затова пък необикновено, не като при другите хора. ВД обича да взира в подробностите на такива събития, в тяхната “важност” – та не на всеки е дадено да преживее такова нещо! Това е един от начините да се потискат скуката, сивотата и ежедневната рутина – “изпълват и насищат” живота с впечатления. Всъщност обаче, няма никаква изпълненост и живост в това. Ако ми се удаде да постигна желания и шокиращ ефект се появява задоволство, чувство за собствена значимост, тъпота, трескаво преследване на нещо ярко и едновременно с това празно. След реализацията на това желание се появява неприятна опустошеност, няма яснота и устременост. Та нали с всички тези впечатления, разкази за тях, опити да направя впечатление на другите – с всичко това аз се опитвам да запълня ямата на сивотата и безсъдържателността на своя живот, но ямата не може да бъде запълнена с такива средства, а става още по дълбока, още по-остро става чувството за безизходност и сивота. Когато няма с кого да се споделят впечатленията или ако човекът реагира равнодушно, тогава възниква разочарование. На мен не ми харесва проявяването на това желание аз нямам желание да го реализирам, защото знам какво ще последва след реализацията – нежелателни за мен възприятия.

Желанието да споделяш впечатления е обусловено от желанието да не бъдеш като всички, поне с нещо да се отличаваш, при това желателно не с нещо обикновено от рода на дрехи или кола, а с нещо необикновено. В основата на това желание лежи концепцията, че без необикновени събития човек не е интересен и е скучен. Впрочем, животът на един обикновен човек, затънал в НЕ и НФ наистина е толкова безнадеждно мрачен и скучен, че само ярки събития могат поне в някаква степен да го галванизират.

Започвам да си спомням откъде се появи това желание и защо то ми стана навик. Като малка често превих нещо необикновено и ненормално според мнението на другите: обичах да се промъквам през огради, да ходя по покривите, да си седя по дърветата, да крада плодове от градините. Аз не възприемах тези неща като нещо ненормално и необикновено, но често чувах коментарите на родителите си и съседите ни, че вечно се пъхам там, където не ми е работа. С времето започнаха да ми харесват тези коментари – това беше като комплимент, че не съм като всички, че постоянно се намирам във водовъртежа на събитията, че животът ми е ярък.

Да вземем любимите ми детски книжки: “Дребосъчето и Карлсон”, чела съм я около 30 пъти и много ми харесваше как малкото смешно човече прави впечатление на хората със своите необикновено номера. Приключенията на Карик и Валя за децата, които са изпиват смаляващ препарат, стават съвсем мънички и попадат в един огромен непознат свят. Приключенията на барон Мюнхаузен. Приключенията на жълтото куфарче. Приключенията на Том Сойер и Хъкълбери Фин. Приключенията на Незнайко. Почти всички мои любими детски книжки съдържат думата “приключение”, тази дума ми харесваше когато бях дете, харесва ми и сега, в нея има нещо тайнствено, опасно и вълнуващо, увлекателно и загадъчно. Героите от тези книжки правят нещо необикновено и попадат в необикновени ситуации.

Имах желание да правя нещо необикновено, но тъй като в обикновения живот не става да правиш нещо твърде необикновено, то това желание се трансформира в желание да споделям впечатленията си.

Сега има желание да не изпитвам това механично желание да споделям впечатленията си, а да го заменя с радостни желания, които пораждат устременост, енергичност, свежест.