На главната страница

Пътят към ясно съзнание

 

Сборник статии 01

 

 

0038. Скво:

“Симпатия и единство на опита”

 

По време не общуване практикуващите често изпитват НО един към друг и ако външно общуването може и да изглежда конструктивно, то все пак има признаци за помрачения, има разбор на тези помрачения и всъщност същността на общуването не е конструктивна, защото това общуване е мотивирано не толкова от стремеж към яснота и не толкова от симпатия един към друг, а от НО, самодоволство, чувство за собствена значимост.

Ако посочвам на някой практикуващ неговото помрачение, но при това изпитвам към него НО, то при такова взаимодействие не става предаване на опит, на яснота и други ОзВ. Аз просто му съобщавам информация, голи факти. Ценността на такова съобщение клони към нула, та нали в онзи момент аз не преживявам симпатия към него, не преживявам яснота, не преживявам онези ОзВ, които са съпровождали моето откритие в практиката, което аз се опитвам да споделя с него, а това значи:

1) Аз автоматично го лишавам от възможността да приеме тези възприятия (тях просто ги няма на това място в момента, в който се обръщам към него).

2) С голяма вероятност в отговор възниква НО или други НЕ, което прави невъзможно даже разсъдъчното разбиране.

Т.е. в най-добрия случай, ако муцуната, към която се обръщам, успее да отстрани своите НЕ, независимо от моето НО към нея, то всичко, което тя ще възприеме ще бъде някакъв обем информация. Предаване, обмяната на ОзВ няма да има.

Ще приведа пример. Няколко муцуни седяха в една стая, аз се занимавах с практиката по пораждане на симпатия. Моята задача се състоеше в това преди да проявя себе си по какъвто и да е начин към някоя от муцуните, да породя устойчива симпатия към нея и да отстранявам НО по време на цялото взаимодействие. Рис зададе въпрос, в който аз видях помрачение и веднага възникна спазматична реакция – “да й посоча”. Направих пауза, отстраних желанието за негативни впечатления, след това отстраних НО, после породих симпатия и разбрах, че не искам сега нищо да й казвам. Когато реших да последвам това желание, симпатията се усили и това беше критерий, който показваше, че желанието е радостно. Тогава разбрах, че има концепция: “помраченията трябва да се посочват и само така мога да съдействам на желанието на човек да си изясни нещата”. В този момент възникна яснота - аз нищо не знам за това как да повлияя ефективно на човек: да му кажа открито, да премълча, да го ударя, да направя физиономия и т.н. Мога само да следвам радостните желания. И у мен възниква озарена мисъл, че следвайки именно тези желания аз мога действително да дам възможност на муцуната да приеме от мен яснотата.

Когато интензивно се заех с практиката на пораждане не симпатия, взаимодействието с муцуните се промени кардинално. Слушайки Жерава, аз открих, че всичко, което тя разказва аз не го възприемам като разказ на друг човек, аз преживявам заедно с нея всичките й помрачения, усилия и открития и в мен стават реални промени. Нейният опит престана да бъде чужд за мен. В момента на взаимодействието, наситено със симпатия, аз преставам да възприемам границите между своето и чуждото. На мен ми харесва терминът “единство на опита”. Такова явление е възможно само при наличието на устойчива симпатия.

Също така аз забелязах, че когато Бодхи общува с друга муцуна, дава й съвети, посочва й помраченията, аз също преживявам това като взаимодействие на Бодхи с мен, макар ме той може в този момент въобще да не ми обръща внимание. Ако аз в този момент преживявам симпатия, откритост и радост – аз попивам всичко, което той казва на някой друг и животът ми се променя. И такова взаимодействие с Бодхи за мен често е дори по-интензивно, отколкото когато той говори непосредствено с мен, защото когато той се обръща към мен, често възниква желание да се защитавам, да заема отбранителна позиция, което прави общуването неконструктивно.

Изследвайки НО към муцуните, аз зафиксирах желания, възникващи от това НО. Кратко те могат да се сведат към това – при другите нищо да не се получи в практиката, те да имат повече помрачения от мен, те да се върнат към обикновения живот, а аз да имам повод за злорадство. Сега за мен е абсолютно ясно, че такива желания са равноценни на желанието за убийство или самоубийство.

Имам желание да се боря за освобождаването на всички муцуни, правейки такива действия, които могат да доведат до това, че те да могат да се справят по-ефективно със своите помрачения. Тази борба за мен има не по-малко значение от борбата със собствените помрачения, защото няма никакво “твое” и “мое” в практиката.

Симпатията – ето го ключът към “единството на опита”, към възможността да се предават-приемат възприятията. Симпатията и предаността аз считам за сърце на практиката. Защо това е така - не знам, но когато не преживявам симпатия се чувствам като кастрат – уж приличам на човек, а всъщност съм абсолютно безчувствена и празна.