На главната страница

Пътят към ясно съзнание

 

Сборник статии 01

 

 

0042. Бяла Тигрица:

“Фрагмент от разбора на концепцията за близостта на роднините”

 

Изпитвам чувство на вина пред родителите си и ги съжалявам поради това, че имам концепцията: “със своите действия им доставям страдания”.

Основното тук е това, че пред родителите си изпитвам особено силна вина, която засега не се поддава на отстраняване. Ако изпитвам вина пред кой да е друг човек, то мога да я отстраня, при това ясно разбирайки, че ако той старада поради това, че аз не се вмествам в неговите канони на поведение и не съответствам на неговите желания, то това е именно негов проблем, а не мой. Разбира се, мога да се постарая да помогна, да обясня, ако изпитвам симпатия към него, мога и сто пъти да обясня, ако имам желание, но не мога да направя нищо ВМЕСТО този човек – или сам ще стигне до яснотата и усилията по отстраняване на самосъжалението, или не. Има концепция за това, че щом именно пред родителите си не мога да отстраня вината, значи родителите ми за мен са особени хора.

 

Концепция “Родителите са особени хора”

Аргументи “за”:

Родителите ми са ме родили, възпитали са ме, хранили са ме, грижили са се за мен (поддържали са в мен живота), лекували са ме, осигурявали са ми всичко необходимо, създавали са около мен атмосфера, в която, според тях аз съм могла да се чувствам щастлива. Никой друг не е правил това за мен и, следователно, именно с това те са особени.

Аргументи “против”:

Те са се грижили за мен не просто така, а защото им се е искало да ме виждат жива, здрава, красива, щастлива, тъй като именно такава аз им доставям удоволствие. Повече от това, тази тяхна грижа е била обусловена от една единствена цел: аз съм била длъжна да им нося радост чрез своето здраве и благополучие. Те са ме родили, за да им нося радост и за да стане животът им по-щастлив, тоест те са искали аз да се появя, за да направя живота им по-щастлив. Т.е. те са особени само с това, че са ме искали, за да ги направя щастливи (като те направят мен щастлива). Но когато те са искали дете, те още не са ме познавали. Те просто са искали да се появи НЯКОЙ, който да напрви живота им по-щастлив. Излиза, че те са особени за мен с това, че са искали да имат някого, който да направи живота им щастлив! Така че в този случай с какво са особени те за мен?! Такива хора, които искат същото има милиони, по-точно, те са абсолютно същите като всички останали. Да допуснем, че освен това, че те са искали щастие за себе си, те са били движени и от алтруистично чувство – те са искали да направят щастлив поне някой човек, а най-лесния начин е да си родиш такъв човек и да го ощастливиш. Но представете си човек, който е дошл при вас от улицата и иска да ви ощастливи и става много нещастен, ако вие не отговаряте на неговите изисквания. В дадения случай човекът също е дошъл “от улицата” – аз не съм си избирала родителите и те за мен са абсолютно случайни – моето запознанство с тях е било принудително.

Ако родителите ми не бяха поискали детето (например, ако е станало случайно или не са го поискали, когато вече е било в утробата), то тогава възниква въпросът: Ако някой не иска нещо, то защо го прави? Когато майка не иска детето (тоест страда от това, че е принудена да го роди и не иска да го вижда), тя го дава в детски дом. Ако не го прави, значи, че тя или иска да има дете, или просто не може да престъпи своя морал и задържа детето.

След това аз сформулирах антиконцепцията: “Родителите не са особени хора” и на мен ми се прииска да работя с нея до тогата, докато не ми стане навик да не изпитвам вина пред родителите си. Превих това така: представях си, че майка ми ми се обажда и ми казва нещо. При това у мен обикновено веднага възникваше реакция от НЕ угризения на съвестта. Та в този именно момент си казвам, че нямам основания да смятам, че родителите са особени хора и правя усилие по отстраняването на НЕ. Така правих много пъти – всеки път щом си спомнях за тази своя болна (засега J) тема.

За себе си намерих още една вспомагателна антиконцепция, която съдейства за отстраняването на “родителската” концепция. Аз осъзнавам, че:

1.            Родителят е също такъв човек както и другите хора.

2.            Този човек изпитва НЕ, той е огорчен и недоволен.

3.            Ако изпитвам НЕ, то аз още повече не мога да помогна на човека.

В дадения момент обикновения човек, оказвайки се в полето на вниманието ми, изпитва НЕ, преживява страдания и моето желание да помогна се фокусира на дадения обект, тоест на родителя. Това осъзнаване пиддържа и съпътства усилието по отстраняване на НЕ при общуването с родителите. Последният метод помага особено ефективно.

По-нататък е приведен резултатът от моите усилия:

Когато баща ми се обади, аз направих това усилие и не един път (инерцията може да бъде много силна, не бива да се губи бдителността, иначе ще въвлечеш в НЕ човека и вече нищо няма да можеш да направиш нито за себе си, нито още повече пък за него). Ние се разбрахме да се видим утре. Бях на гости на свои роднини заедно с цялото си семейство, но за мен тогава нямаше значение това, че те са повече, дори беше по-добре – всички се бяха събрали – идеални условия за проверка на самата себе си и потвърждение, че мога да отстранявам НЕ. Много е сложно да опиша всичко, което преживявах. Ще кажа главното: за мен винаги е било много важно вниманието на тези хора, винаги било важно тяхното съгласие и тяхното отношение към мен. Всичко това изчезна. Аз се почувствах абсолютно необвързана, свободна, беше ми все едно какво ще си помислят за мен. Преживявах освобождаване от загрижеността за онова, което ще стане, отсъствие на важност. Чувствах се като дете и в същото време равна на тях във всичко. Аз не бях тяхното дете, по-ниско от тях, по-глупава, по-лоша, но в същото време гледах като дете, беше ми леко като на дете. Беше ми все едно. Аз осъществих още ред съсредоточавания-отстранявания на привичните за мен НЕ.

Резултатът се оказа устойчив. Прекарах сред семейството си няколко часа и разбрах, че повече никога няма да се чувствам като преди и да ги възприемам като преди. Ще положа всички възможни усилия, за да не изпадам в автоматизма на концепциите и НЕ когато възниква образът на роднините или самите те. Разбрах още и че аз, оказва се, никога не съм вярвала в това, че този родителски въпрос някога ще може да бъде решен. Не вярвах, но правех всичко, което зависеше от мен. Може би затова започналите промени се преживяват като чудо!