На главната страница

Пътят към ясно съзнание

 

Сборник статии 01

 

 

0045. Скво:

“Майка!”

 

Получих писмо от едно момиче и в него имаше такава фраза: “Бих изтърпяла в апартамента си коя да е досадна старица с качествата на майка ми, че и по-зле, ако ми е съседка в комунална квартира, но да търпя вкъщи МАЙКА СИ!...” Това ме накара да се замисля за това какво представлява майката в живота на човека и защо именно към нея възниква особено ярко НО. Убедена съм, че всички, абсолютно всички хора изпитват НО към майките си. Виждала съм много хора, които като си седят в кухните си говорят, че родителите са святи, но не съм видяла нито един човек, който при реално общуване с майка си да проявява към нея жива симпатия, да е радостен и да се стреми към това общуване.

Отговорих на онова момиче, че на мен ми е ясно защо именно към майката възниква особено НО, та нали майката е човекът, който от самото ти раждане те е карал ежедневно да правиш онова, което ти не си искала. И не стига, че те е карала, ами и те е наказвала, правила е сцени, провокирайки в теб НЕ, които са били за теб особено мъчителни. В момента, в който написах това, у мен възникна ясно разбиране, че родителите под предлог, че правят всичко за твое добро, ден след ден се специализират в това да предизвикват у теб възможно най-ярки НЕ, с чиято помощ могат да те управляват, да те карат да правиш онова, което ТЕ смятат за нужно.

До 13-годишна възраст животът ми беше непрекъснат плътен НФ (това беше едно влажно, мрачно подземие!!!) независимо от това, че имах “всичко” и независимо, че майка ми в сравнение с родителите на приятелите ми и съучениците ми не беше крайно жестока с мен. Сега си спомням за онова време като истинско робство, когато не можеш нищо – нито да спиш колкото ти се спи, нито да ядеш онова, което искаш, нито да си лягаш да спиш, когато искаш, нито да се ходиш там, където искаш, нито да дружиш с този, с когото искаш и т.н. Няма смисъл да се изброяват нещата, които не бива да правиш, защото практически е забранено всичко, което ти се иска истински. В онези години майка ми заемаше позицията на диктатор – когато не биваше да правя нещо, тя с ужасен леден глас ми казваше: “Забранявам ти да правиш това. От кой път трябва да слушаш майка си?” След което следваше лекция, произнесена с леден глас. Общо взето, тогава тя действаше чрез ледена строгост и подлост, която много ме плашеше в нея.

Когато станах на 13, моите желания особено ярко започнаха да противоречат на концепциите на моята майка за това, какво трабвя да бъде едно момиче и целият ми живот се превърна в остро страдание. Вече не можех да не правя онова, което исках, защото стана невъзможно да живея така както искаше от мен майка ми. Затова правех каквото си исках: излизах през нощта, чуках се с момчета, пушех, пиех, употребявах наркотици, ходех в нощни заведения, псувах и т.н.

Всяка моя такава постъпка караше майка ми да страда ужасно, но аз станах не по-малък диктатор от нея, научих се агресивно да защитавам желанията си. Тогава тя измисли нов вид мъчения и сега нейното наказание не свършваше никога. Тя ме измъчваше с много силно самосъжаление. Когато се прибирах вкъщи нощно време, намирах там не човек, а “нещо” с подпухнало от плач лице, в апартамента миришеше на онези ужасни капки за сърце и заедно със сълзите й върху мен се изсипвахо безкрайните й претенции: “Как не разбираш, че начинът, по който живееш е ужасен, той ще те погуби... По добре изобщо не се прибирай! ...Къде отиваш???” И ето такъв несвързан поток от страдания се изсипваше върху мен ВСЕКИ път когато когато правех нещо неприемливо. Когато бях някъде на гости и оставах там до късно, хем исках да остана, хем непрекъснато страдах от чувство за вина пред майка ми, та нали знаех, че тя не спи, че мисли за мен, плаче, страда и че когато се прибера, тя отново ще ме обвинява, че съм толкова жестока.

По този начин, аз макар и да правех онова, което исках, всичките ми постъпки бяха отровено от чувство за вина (майка ми толкова страда заради мен), от съжаление (та тя ме обича, тя ми желае доброто, бедната ми майчица), срам (аз съм извращенка, желанията ми са порочни). И така продължи още няколко години ден след ден. Кой друг би могъл да ме мъчи така, освен майка ми? Никой, затова и НО към нея е особено.

Когато бях на 15 с ужас се улавях да си мисля, че желая смъртта на майка си. У мен не възникваше желание да я убия, такова желание въобще никога не е възниквало, но животът с нея за мен тогава беше толкова мъчителен, че ми се искаше просто да я няма. Та нали ако тя останеше жива, където и да бях щеше да ме съпровожда чувство на вина пред нея.

Твърдях и твърдя, че 99% от всички отношения между родители и деца са именно такива – родителите проявяват насилие, а децата ненавиждат своите родители за това, защото е невъзможно да изпитват симпатия към човек, който всеки ден те кара да правиш онова, което не искаш. Не съм виждала в живота си нито един случай поне малко живи отношения между родители и деца. Тези отношения са непрекъснат поток от претенции, упреци, дразнения и ненавист.

И още нещо, което е показателно – както и да се променяше животът ми, майка ми ВИНАГИ беше недоволна. Когато навърших 18 престанах да водя разгулен начин на живот и започнах да спя вкъщи. Тя също започна да спи по-спокойно, но въпреки това нейното недоволство не изчезна. То стана не толкова ярко, но по досадно. Тя непрекъснато си намираше причини, за да страда заради мен. Не стига, че аз страдах от факта, че не правех онова, което исках, но майка ме принуждаваше да старадам допълнително заради това, че тя страда (“Как можеш да гледаш, че майка ти страда!”), а тя страда постоянно, невъзможно е да я избавиш от страданията й по никакъв начин, както и да промениш живота си, защото страданието е неин избор, защото по този начин тя потиска безсмислеността на живота си.

Има друг стереотип на взаимоотношения между родители и деца, когато външно между тях царят “мир, дружба и любов”, във всеки случай, поне понякога. Такива отношения само на повърхността изглеждат спокойни. Зад тях се крие не по-малко жесток психически натиск и ако детето все пак по някаква причина отстоява своето желание, тогава мирът свършва и родителите прибягват до гореописаното грубо притискане: изпитват раздразнение, преминаващо в ненавист в онази степен, в която детето се опитва да отстои своето желание, притискат го чрез президвикване на чувство на съжаление към себе си, чрез концепциите за дълг, за “хубаво” и “правилно” и т.н. И разбира се, детето скоро ще започне прекрасно да разбира, че ако то направи и крачка в страни, то “мирните” отношения ще се прекратят и то ще бъде подложено на психическа атака. Страхът от това го принуждава до последно да не излиза извън приготвените му рамки. Като правило, детето, при което отношенията му с родителите му са наред, което само смята, че има нормално отношения с родителите си, се оказва всичко на всичко кастрат, т.е. човек, на когото е изрязан стремежът към свобода, който може ми и не го е имал никога, на когото му е комфортно да бъде насилван и да няма свои желания.

Майката (със същия успех това се отнася и за другите роднини, които имат главна роля във “възпитанието”) е най-главният насилник в живота на всеки човек, защото този човек те е насилвал по най-изтънчени начини в продължение на много години и го е правил съвършено безнаказано, зщото така е устроено обществото ни, такива са концепциите, с които сме закърмени. Насилието на майката над детето е толкова обикновено нещо, че много от хората, прочели тази статия вероятно изпитват възмущение и желание да оправдаят това насилие, да го нарекат възпитание, действия за благото на детето и т.н. Това говори само за това, че това уродливо положение на нещата толкова здраво е заседнало в болшинството хора, че е необходиме сериозна работа, даже просто за да могат адекватно да погледнат на това, което става.