На главната страница

Пътят към ясно съзнание

 

Сборник статии 01

 

 

0046. Рис:

“Игра на високомерие”

 

Бодхи ме посъветва да поговоря с някой човек така, сякаш съм дъщеря на министър, сякаш съм свикнала да бъда презрителна и надменна, сякаш пред мен са отворени всички врати и аз прекрасно разбирам, че има огромна пропаст между мен и този нищожества. Този опит, по неговите думи, би ми помогнал да си изясня, че онова чувство за малоценност, което е характерно за мен и онова чувство за собвена значимост, което другите хора проявяват тогава, когато в мен е проявено чувството за малоценност се явяват само механични реакции. Аз изпитвам чувство за малоценност не защото то е някакъв мой неделим атрибут, а защото просто съм свикнала с тази НЕ и хората проявяват ЧСЗ не защото възприемат у мен нещо, към което изпитват презрение, а защото възприемат това същото чувство за малоценност. По този начин, този опит ми помогна да видя, че няма никакви други причини за тези НЕ, освен механичният навик да ги изпитвам.

Влязох в едно кино и с високомерен тон казах: “Билет за 12.00.” Тя: “за днес ли?”. Аз: “За сега!” Казах го с такъв тон, като че ли само глупак няма да разбере, че ми е нужен билет за сега и че тя трябва да направи всичко възможно, за да ми го продаде. Като говорих по този начин, аз преминах “границата” – никога не си бях позволявала така да говоря с хора, струваше ми се, че ще стане нещо ужасно и с мен, и с тях, ако говоря така. Момичето каза учтиво: “Заповядайте, приятно гледане!” Като че ли дори не обърна внимание на това.

Купувах чай. Казах: “Дайте ми чай!” Тя: “Имаме само зелен. Искате ли?” Аз: “Да!” Отново с такъв тон, като че ли й позволявам да ми даде този чай, сякаш аз съм кралица, а тя – мой слуга. Тя отново остана вежлива и мила. Аз не изпитвах обикновеното подмазване и страх. Нямаше и НО. Не ми пукаше, загрижеността за нейното мнение се понижи с три пункта. Видях, че ми стана по-лесно да не казвам “благодаря” и “моля”, не изпитвам чувство на вина. За пръв път имаше такава свобода по време на мълчание, имаше яснота, че вежливостта тук е неуместна. Съобразих, че продавачите реагират така спокойно, защото за тях това е абсолютно нормална реакция на клиента, нали почти всички наши хора или се подмазват или изпитват НО.

След това вървях си из магазина и случайно ударих по чантата една жена така, че чантата й леко я удари. Тя се обърна към мен. Нищо не възникна: нито когато я ударих, нито когато тя ме погледна. (Не, спомням си, че все пак възникна – съжаление от загубата на загрижеността за чуждото мнение, НО към себе си поради моята студенина, поради загубата на “човечност”.)

Възникна впечатление, че преминавайки прага на онова общуване с хората, с което бях свикнала, аз едновременно се измъкнах и от състоянието на самъжаление.

Още едно наблюдение: изглежда, че хората като видят моя начин да се представям, започват да ме възприемат в пълно съответствие с моята роля. Започват да играят моята игра. До преди това си мислех, че предизвиквам често към себе си презрително отношение, защото съм облечена простичко, косата не им е направена и нямам грим, но се оказа, че работата не е там, а в това, че съм изпитвала чувство за малоценност, което беше видно във всяка една моя проява, а сега, когато заех позицията на презрително, важно момиче, което може без да се замисли да упрекне, да прогони, да възпитава, хората започнаха да ме възприемат такава.

Тези действия се възприемат като крачка към друг свят. Той е необикновен с това, че там няма болезнена привързаност към хора, там има свежест и пустота. Резонансен образ – късна вечер, дъжд и гръмотевици, сиво небе, готически замък, няма хора и къщи наоколо. Той е много необикновен, непрекъснато се промъква сивота. Възникват мисли-опасения, че ще престана да бъда човек, ще стана равнодушна и студена – това показва доколко в мен е силен механизмът на увереност в това, че именно НЕ правят човека “човечен”. Но аз разбирам, че всъщност само прекратявам да съжалявам себе си и хората. Да престана да съжалявам не означава да стана жестока и груба, а значи само, че пракратявамда страдам поради съжаление. Струва ми се, че в мен се проявява контрол над себе си, че мога да правя това, което ми се прииска, че обикновените прегради, които са ме сдържали, вече ги няма. И това също предизвиква опасения – тази свобода. Преди преградите във вид на самосъжаление са ме ограничавали и поради това съм знаела какво да правя, а сега се чувствам като вятър, който може да се понесе накъдето и да е. Виждам в тези промени нещо глобално и необратимо. Правейки крачка в тази посока, аз ставам друга и правейки няколко крачки необратимо се превръщам в друго същество, преставам да бъда човек, ставам нещо непостижимо, което не е ограничено от рамките на известните ми състояния. Това е чувството, което изпитвах в планината. Тогава то ми се струваше по незаконно и по-непривично, отколкото сега. Когато отстранявам обземащия ме НФ, възниква впечатление за двойствено възприятие – аз вишждам един свят, светът на обикновения човешки живот, а живея в друг. В света на хората аз се правя на човек, играя роля, защото така е безопасно. Когато прекосявам уличното платно, аз също играя роля, движа се по правилата. Това възприятие на независимост от външна роля като че изгаря помраченията със студен огън, разчиства нещо вътре в мен. Когато го има това и известно време след това, ми се струва, че става нещо важно, нещо се променя на това място, нещо се прережда.

За мен е поразителен фактът, че това състояние възникна в резултат на такова просто действие и на мен никога не би ми дошло наум да направя така.