На главната страница

Пътят към ясно съзнание

 

Сборник статии 01

 

 

0052. Нети:

“Разделяне на двойката мисъл-емоция”

 

Наскоро напрвих едно наблюдение, което предизвика преврат в моята практика по отстраняване на НЕ. Мисля, че за някои участници това няма да е нещо ново. И Бодхи го е описвал, но за мен това беше откритие.

Сега за мен най-актуалната емоция е вълнението. Вълнението е слаба форма на страха. Най-често, при мен вълнението възниква в процеса на общуване с хората и наблюдавайки възникването му, много внимателно проследявах стадиите на неговото възникване. Отначало се появява мисъл, например: “Началникът днес е бесен”, след това емоция – вълна от напрежение от района на корема, неприятно, парещо-сърбящо усещане в гърдите, мускулите се напрягат. И когато много ясно видях, че тези две възприятия следват едно след друго, си зададох въпроса “защо така?”. Защо става така, че след мисълта възниква емоция? Не намерих отговор. Не видах никаква връзка, никаква сила, която да свързва тези две явления, никакво възприятие, което би могло да обясни това наблюдение. Тези две явление действиетелно се появяват едно след друго, но ЗАЩО ТОВА Е ТАКА – НЕ ЗНАМ. В този момент аз преживях искрено учудване и радост. Не виждам причина тези две явления да следват едно след друго и ... няма никакви видими причини да не се опитам да прометя това.

Това действително беше много ярко осъзнаване, което се съпровождаше от изблик на радостно очакване. Освободих се от концептуалното оправдание, от озаконяването на НЕ. Разделих преди неделимата двойка мисъл-емоция и се усъмних в това, че едното НЕПРЕМЕННО поражда другото, а по-точно не можах да кажа, че става именно “пораждане”. Поява – да, но не й пораждане. Думата “пораждане” е уместно да бъде използвана в ситуации когато отначало има желание за някакво възприятие, а след това го има това възприятие.

Може да се приведа такъв пример. Представи си, че всеки ден при теб вкъщи идва някакъв човек. Вратата се оказва отворена и той влиза, прави нещо в къщата ти, а после си отива. Той прави неприятни неща и ти всеки ден мислиш: “Може би няма да дойде?” Ти не знаеш кой е този човек и защо идва, но си направила наблюдението, че отначало го виждаш през прозореца, после той отваря вратата, влиза и прави това, което иска. И ти приемаш всичко това, защото така е било винаги. И в един прекрасен ден се замисляш “защо така?” и не намираш отговор. И възниква желание да го изтикаш навън, а после възниква палавата мисъл: “Защо път да не зъключа вратата, а после да забравя за него и да не гледам през прозореца?”

Преди се борех с НЕ, но въпреки това се проявяваха мисли, които оправдаваха тяхното съществувавен, признаваха самия факт на тяхното възникване за неизбежен, т.е. законен. Тези мисли се съпровождаха от НЕ на обречеността и сивотата, образувайки в крайна сметка защитна стена около НЕ. По този начин се създаваше анмосфера, в която ставаше възможно проникването на този човек в моя дом, чаках го, държах вратата отворена и когато той влизаше, започвах да се боря с него и да локализирам действията му, а понякога просто чаках кога ще си отиде. Сега тази схема се промени. НЕ вече са извън закона. АЗ ДЕЙСТВИТЕЛНО не виждам причини да преживявам НЕ, не съм съгласен с тяхното вероломство и яростно ги изтиквам навън. Усилието изглежда именно така – силни, яростни тласъци. Това действително прилича на изгонването на нещо неканено, избутвам го навън (псувам, разбира се ), свалям го по стълбите, хлопвам вратата и оставам в звъряща, изпълнена ТИШИНА. И дори човек да казва, че е родният ми баща, на мен не ми харесва онова, което прави в къщата ми. Това, че забравям да затворя вратата е навик, но рано или късно ще се отърва от него.

Сега в мен често възникват отгласи на безметежност. Има предусещане, че рано или късно НЕ ще престанат да възникват. Усещам се като планина, която свети в лъчите на изгравящото слънце. Ветрове я брулят, дъждове я къпят, снегове я засипват, но това по никакъв начин не влияя на това, че тя стои и свети в лъчите на слънцето.