На главната страница

Пътят към ясно съзнание

 

Сборник статии 01

 

 

0059. Нети:

Практика на забравянето

 

1) Предпоставки: с напредването ми в практиката, аз се сблъсках с преживяването на новостта на възприемания свят. Обикновените, хиляди пъти възприемани явления, изведнъж придобиват качествата свежест и тайна. От обикновените възприятия изведнъж се образуват нови картини и понякога не е възможно да се каже, че виждам именно това, което съм свикнал да наричам по определен начин.  Аз реших да изследвам даденото явление и да се опитам да разработя методи, позволяващи да получавам подобни състояния систематично. В резултат на тази работа, аз стигнах до следните изводи и до следната практика:

 

2) Хипотеза: да предположим, че в детството си детето възприема света в чест вид, без всякакви интерпретации. След това го учат да назовава явленията, да ги диференцира и да ги използва за своите си цели. По такъв начин светът се “фиксира”, събира се в плоскостите на “функционирането”. Тази призма механично отсейва възприятията, което позволява да не се разсейваш с оценката на “старите” възприятия, ако вече има такива в паметта, а да се занимаваш през това време с други неща. Този подход е доста рационален, но той остава незабелязани множество възприятия, като превръща живота в механично различаване на базата на съществуващия модел, който всъщност представлява паметта. От този момент ние “познаваме” света.

 

3) Наблюдения: забелязал съм, че при многократно възприятие на един и същ обект, неговото различаване започва да се променя. Например, при често повторение на някаква дума, тя изведнъж губи смисъл и аз чува просто съчетание на звуци, които често ми се струват нелепи или просто необикновени. Или ако дълго се гледам в огледалото, то след определено време “не мога да се позная” или изведнъж ме привлича някаква определена част от лицето ми, която на слой ред ми се струва много чудна. Всичко това става, според мен, защото механизмът на отсяване на възприятията се включва макар и механично, но не винаги, а само когато това е привично.

Възприятието винаги има място, но в случая с многократното възприятие на обекта, неговото различаване става първия, втория, десетия път, но на двадесетия този механизъм престава да работи и аз виждам нещо ново и вниманието ми веднага се насочва натам. Като правило, новото се състои в особено ясното възприятие на звуците, движенията, цветовете и т.н. Наблюдава се нещо като увеличение на разделителната способност на вниманието. Това прилича на стерео картинки – отначало дълго гледам и нищо не виждам, но после изведнъж попадам в нов свят.

По-нататък, ако разглеждам подробно как става обикновеното възприятие-различаване, то аз забелязвам, че то се състои от разпознавания на доста едри обекти – дърво, чаша, мама, кола, но всеки от тях се състои от огромно количество “части” – форми, цветове, движения, структура, вибрации и т.н. Това са един вид елементарните частици на възприятията, но обикновено аз не им обръщам внимание, не ги различавам като нещо отделно и ако де вгледам в процеса на възприятие-различаване, то може да се забележи, че аз като че пропускам различаването на огромно количество признаци, които характеризират обекта. Вниманието ми не се задържа върху тях, в обикновения бит не си поставям за цел детайлно различаване, а си поставям цел да не се блъсна в това дърво.

Забелязал съм същ изблици на очистване на възприятията в резултат на практиката на възвръщане на вниманието и някои други практики. Ето още едно наблюдение: веднъж излязох от метрото и тръгнах покрай будките. Чуваше се музика и глас, който пееше нещо. По някаква причина, то ли се чуваше лошо, то ли дикцията на певеца беше лоша, но аз реших, че песента е чуждестранна и си вървях без да разбирам за какво се пее. И чак след няколко секунди се включи разбирането на смисъла на тази песен и като студен душ ме обля разбирането на смисъла на тази песничка. На лице беше ситуацията “предзнание” за света. За да разбирам, аз трябва да “зная”, че това е разбираемо, ме това е възможно, че тези звуци са реч, при това руска, т.е. това е явление, което може да бъде различено, да се разбере смисъла.

 

4) Практика

И така, аз “познавам света” и на мен ми е интересна задачата да отхвърля това знание, за да дам приток на свежа струя възприятия. На базата на гореизложените наблюдения аз стигнах до метода, който нарекох “практика на забравянето”, защото в резултат аз като че забравям привичната, обикновена твърдо установена интерпретация на света, макар, разбира се, никакво забравяне всъщност няма, просто процесът на различаване става по-осъзнат и по-лесен.

За да опиша метода, най-напред ще покажа съставните му части, а после ще ги обясня с пример:

а) Многократно възприятие на обектите. Обикновено бързам, защото съм зает с нещо “важно” и светът лети като картинки през прозореца на влак. Сега ми се иска да преодолея този автоматизъм и да забавям ход, да разглеждам попадащите ми обекти, за да мога като ги различа да изпитам чувството за нещо ново, което възниква при многократното повтаряне на думата.

б) При разглеждането, аз като че разглобявам обекта на съставните възприятия и колкото повече детайли забелязва, толкова по-нататък се оказвам от това “бледо парче свят”, за което съм мислил този обект. Тук още е важно да се отделят тези съставни части от самия обект, та те всъщност не му “принадлежат” – аз ги групирам изкуствено. И още. Постепенно стигам до “неназоваването” на това, което се възприема. По-нататък ще използвам назоваването, но само за обозначаване на процеса, който протича.

в) Отново сглобявам света. Отделените признаци могат да бъдат обединени в нещо ново. Томи етап е труден в началния си стадий, но с времето, когато преминах към панорамно съзерцаване на множество обекти, това започна да става от само себе си.

(Сигурно, тук ще бъде интересно за фиксирането на това ново обединение да му се даде някакво название. Ето, аз гледам монитора и виждам монитор, разбира се :), тъй като цялата съвкупност: това, това и това – ето това аз наричам “монитор”. А сега аз разбирам, че това е въпрос на договаряне и всъщност имаме именно подбор от възприятия, които могат да бъдат прегрупирани. И ето аз виждам, че на “монитора” има три лепенки. Аз ги обединявам и ги наричам по някакъв начин, за да си помогна да фиксирам това ново обединение. Сега пред мен има не монитор, а “триъгълник от лепенки” + “петна на рамката” и т.н. А може дръжката на чашката да се групира с масата, а самата чашка – с прозореца и това да се нарече по някакъв начин и да се пробва даже да се оперира с тези “обекти”. За извършване на определени действия това, вероятно, е безсмислено (възможно, не винаги), то това размива моята убеденост, че обектът е нещо независимо от интерпретацията на възприятията.

И така. Гледам какво има на масата. Чашка. Гледам. Кръгла е. Има два овала: един горе, един – долу. Синя е, блести, вътре се отразява нещо. То е размазано по вътрешната повърхност и образува още кръгове и форми. На дъното има недопит чай. Блести. Тъмнее. Отразява. Чаените листенца лежат в покой. Ако започна да поглеждам в чашката, тя бавно се преобръща и се приближава, като се увеличава. Отражението на стените и в чая се изменя и се движи. Отвън в емайла се отразява това, което е на масата – синджирчето на ключовете, кръгъл ластик. В отражението те причудливо се изкривяват, като формират в основата на чешката нещо концентрирано, което рязко се размива по-нагоре. Музиката много подхожда на това, което става сега, трака и прелива като струя вода.

Горе-долу, така изглеждат нещата. Продължавам тази практика дотогава, докато не се появи усещане за дълбочина, тайнственост и леко учудване. Намирам такова усилие, при което преживявам този факт, че всъщност нищо не знам за своето възприятие, че светът може да бъде всякакъв. Без това преживяване практиката на забравянето става просто детайлизация и вкореняване на моето механично различаване.

В описанието ми това изглежда доста формално, но на практика този процес ме увлича. Работата е там, че с времето започнах да виждам всички тези признаци веднага, като че едновременно. Простата чашка стана течаща като огън или вода. Ще се опитам да опиша как това става при мен.

Ето вчера, например. Отивам да се разхождам. Снегът скърца. Обръщам внимание на този звук. Звукът се отдела от всичко останало и като че звучи сам по себе си. В него се появява дълбочина, протяжност и многозвучност. В съчетание с другите звуци: шумоленето на якето, шумът на колите – той се превръща в нещо цяло и неделимо. Влизам в гората. Дървета. Те са различни. Едно стреля в небето със своя исполински ръст, второто е причудливо огънато. Петната сняг на клоните образуват различни форми и вече е невъзможно да се разбере – къде свършва едно дърво и започва друго. Гледам кората на бреза. Много сложната й повърхност прелива в лъчите на залязващото слънце. Отдалеч изглежда, че по кората има разрези. Ако се вгледам по-отблизо, то погледът ми потъва в невъобразимата дълбочина на нещо – много деликатни плетеници от съчетание на петна, светлина и сенки. Появява се усещане за удивителна цялостност с тези същества. Иска ми се да ги прегръщам и просто да бъда до тях. Гледам по-нататък. На снега има куче. Ака. Гърбът му е извит като лък, опашката му стърчи, върти си главата, на муцуната има мустаци, козината му блести. Тялото на кучето по странен начин се “съчетава” със снега наоколо, т.е. възприятието за него и за снега води до възникването на особено преживяване на хармония. Много е удивително. Гледам хората, които срещам по пътя си. Техните движения и мимика като ще се разпадат на съставните си части, все едно лошо са ги смазали, и сега те се движат дискретно. Обръщам внимание на “себе си”, на собственото си тяло. То придобива лекота и като, че става сглобено със сачмени лагери. Идва ми наум аналогията с животното “лошарик” от детското филмче (персонаж от анимационен филм, направен от топчета – бел. прев.). Обръщам внимание на неговите движения. Те са многофазни, времето като че се забавя и всичко се вижда и се усеща много детайлно. Вниманието като че се разтича по всичко, което се възприема, става бързо като светлината и ясно като сянка. Зрението е панорамно и в същото време насочено.

Изобщо е трудно да се опише това, но горе-долу е така. Опитвал съм да практикувам такова виждане във всякакви условия: вкъщи, на работа, когато гледам телевизия. Интересно е да практикувам практиката на забравянето при човешката реч. Ето, например, пътувам с такси за вкъщи. Там седят още няколко човека и непрекъснато говорят. Започвам да се вслушвам в звуците, които издават, като се концентрирам, например, върху басовите, после се оказва, че тези баси странно се съчетават в пискливото поскърцване на амортисьорите и т.н. и аз вече не разбирам смисъла на речта.

Интересно е още да се опиташ да не възприемаш написаното. Например във вагона на метрото има най-различни реклами, които аз НЕПРЕКЪСНАТО чета, ако, разбира се, се оглеждам. Но всъщност текстът представлява само петна мастило и го прави текст само моето “презднание” на тези петна, които имат определени признаци – признаците на “текст”. На мен ми харесва да се старая да видя “текста” просто като мастилени петна, които могат да влизат в други структури на рисунката или въобще никъде да не влизат. Изобщо това е невероятно трудно, но даже при неудачните опити (а те са 99%) чувствам прилив на някакъв оптимизъм и най-важното – вниманието става по-изтънчено. Тук също така могат да се търсят най-удобните методи за спиране на “предзнанието”, за се забавя автоматичното различаване. Например, има такъв метод: всяка буква при мен се асоциира със звука. Тя може да бъде прочетена така: “две бримки кръстче, нуличка, къщичка”. Тук вече никакъв “вход” не се получава. Т.е. трябва само да дадеш друго наименование и да направиш избор – кога каква система на “четене” да използваш. Ако поискаш ще четеш, а ако поискаш ще започнеш да виждаш къщички и кръстчета. Когато имам само еднозначна интерпретация, тогава е сложно да се избавиш от нея, да спреш работата й, но ако те са поне две, тук монополът се разрушава и се появява конкуренция, свободен избор, а като следствие – свобода на интерпретацията на възприятието.

Но най-интересните открития стават когато аз съм се натренирал до насита върху “външни обекти” пренасям този род възприятие върху себе си. И тук става ясно, че “субектът”, който се разпознава от ума като “аз” – цял и неделим, започва да се разпада на отделни възприятия, които като елементарни частици се движат непрекъснато и образуват причудливи форми но това, което сме свикнали да наричаме “аз”. И колкото по-ефективно е “забравянето на самия себе си”, толкова по-удивително и загадъчно изглежда всичко. Възниква радост когато виждам този удивителен калейдоскоп, който по-рано ми изглеждаше неподвижен и неделим. А всичко поради това, че аз никога не гледах натам. А защо? За външното функциониране това не е необходимо. Казват, че Буда е можел само докато мигне да различи хиляди състояния на ума. Ето това качество на острота на вниманието и започва да се проявява. Още аз открих следното - в момент на такова очистено възприятие няма “аз”. Но в обикновения случай, аз изобщо не възприемам света. Това е като с четенето – та аз не чета думите изцяло: по няколко букви или по контекста веднага виждам смисъла, но този смисъл е предварително ОПРЕДЕЛЕН. И моето възприятие трябва да мине по някакъв прекаран някога път. Истинското възприятие продължава само секунда или дори по-малко, а след това то веднага се изключва (вниманието се отклонява от него и си доизмисля), защото става разпознаването. Тук и се появява “аз-а” – доизмисленият център на земята. И това също може да се види, ако внимателно се вгледаш в “себе си”!

5) Място на употреба и нежелани страни.

Методът се отнася към разряда практики, които работят с различаващото съзнание. Затова до преди да проведа значителна работа с НЕ и концепциите, той не беше много ефективен, тъй като вниманието все едно се изплъзваше и се разсейваше с всякаква груби разсейвания и не се получаваше никакво съзерцание. Много пъти съм се убеждавал в това, когато съм бил в помрачено състояние и съм се опитвал да нещо там да “видя” – светът беше непроходимо сив и го гледах не аз, а моето помрачение. Дори повече, елементите на такова виждане сами започват да се проявяват, когато не изпитвам НЕ. Тогава точно е времето да се усили този ефект с практически усилия. Най-силен ефект този метод дава в съчетание с практиката на възвръщане на вниманието.

Има нещо, което усложнява опита – желанието за впечатления. Аз, например, започнах да фотографирам и да рисувам всичко, което ми се откриваше започна да възниква жажда за натрупване, загриженост за получаването на това удоволствие, ЧСЗ.