На главната страница

Пътят към ясно съзнание

 

Сборник статии 01

 

 

0070. Скво:

Митът за “душевната топлина”

 

Това, което хората наричат “душевна топлина” – не нещо друго, а жалост + задоволство + старческост + страх от живота. Това е съвместно гниене.

Дълго време аз не можех да се справя с това явление – “душевната топлина”. Това беше нещото, което така ми липсваше сред хората, които се занимават с практиката. В общуването си с Бодхи аз непрекъснато чаках от него тази топлина, но в него я нямаше. А в майка ми както ми се струваше – я имаше. И в обикновените хора я имаше. Аз винаги съм смятала, че “душевната топлина” по отношение към друг човек е нещо много ценно, което може да ти даде само много близък човек и това трябва да се цени. Всеки път, когато аз си спомнях за семейството си, възникваше смътната сянка на чувството за вина и “светла” жал – та нали тези хора искаха да проявят “душевна топлина” към мен, макар и не винаги да са го правили умело, но все пак това ги характеризира като светли хора, защото “душевната топлина” е светло качество.

Когато се опитах да определя що за възприятие е това “душевна топлина”, то първото, което ми дойде на ум – това беше, че тази топлина е вид симпатия. Но в такъв случай е абсолютно неясно, защо от реалното съприкосновение с този вид симпатия така тъпея? Защо потребността ми от “душевна топлина” възниква тогава, когато има НЕ, които аз не мога да отстраня, а просто казано, когато ми е тъпо? Ако животът ми върви, ако правя открития и изпитвам симпатия, то въобще не се сещам за “душевната топлина”, тя не ми е необходима, но щом само ми стане скучно, сиво и тъжно – веднага ми се приисква да се притисна към някого и той да ме... съжали! Това откритие ме порази. “Душевната топлина” е съжаление! И тази ценност обикновеният човек я намира най-често в семейството. Прието е тази ценност да бъде обгрижвана и пазена, за да развива съжалението и за да има тя условия да съществува.

Какво представлява семейството? Няколко души, несвързани нито от общи интереси, нито от симпатия. Тях ги държи заедно страхът от самота, навикът, производствените отношения, съвместното натрупване на имущество, концепциите и т.н. и единствената ценност, която имат е взаимното съжаление. След труден работен ден можещ да се прибереш и там да получиш своята порция съжаление, ще ти кажат, че не всичко е толкова зле, до си държиш горе главата, че съвсем наси нищожество, даже точно обратното... В резултат ти се чувстваш като човек, който се е нагълтал с аналгетици – болката като че ли е отстъпила, но и нищо друга няма – нито вдъхновение, нито радост, тялото ти е като умряло наполовина.

Триумфът на самосъжалението е плачещият човек, убит от своето страдание – счита се в обществото едва ли не за свещена крава, която изисква от теб максималната “душевна топлина”, особено ако плаче и страда майка ти или детето ти. Теб са те научили, че самосъжалението не е помрачение, а че това е “живото” в човека. Научили са те да изпитваш съжаление в отговор, което се нарича “душевна топлина”, но всъщност на свой ред се явява съвсем истинска отрова, убиваща всички ОзВ.

Когато съжалявам някого, аз винаги виждам този човек светъл и незаслужено страдащ. Много пъти съм се опитвала да изследвам какво светло има в него и даже и да успявах да намеря нещо, което да предизвиква симпатия, то абсолютно ясно виждах, че ако виждам качество, което предизвиква симпатия, то това предизвиква само радост и в никакъв случай съжаление. В резултат разбрах, какво е това да “виждаш светлото” в човек, при което възниква страдание – това е именно съжаление, именно така се проявява то. Щом само отстраня самосъжалението, изчезва и съжалението към другите и заедно с това и мислите за “незаслужено страдание”. Истинската симпатия ВИНАГИ предизвиква радост, а ако няма радост, а вместо нея има съжаление, то това не е никаква симпатия, това е самосъжаление във вид на съжаление на другите.

Изпитвам съжаление и чувство на вина, ако нараня човек, който е открит за мен, който иска да бъде с мен. Какво значи “открит”? Това значи, че той изпитва ПЕ, когато е с мен: няма подозрителност, не е нащрек, няма НО, има задоволство. Той може да се отпусне и да говори за каквото му се иска, може да разказва за живота си, за проблемите си. Тъй като този човек изпитва доволство когато е с мен, той иска да бъде с мен. Ако отказвам да бъда с него или отказвам да го слушам, у него възникват недоволство и тревожност. Ако кажа нещо, което не му харесва, у него възниква НЕ – в такива случаи казват, че го наранявам.

Ако той изпита агресия, аз няма да имам чувства за вина, тогава ще видя, че той изпитва НЕ и няма да се включи механизмът на съжалението. А ако той изпита самосъжаление, тогава механизмът сработва и аз считам, че аз съм го наранила, че го боли. Той ми се е открил, а аз съм го наранила. Излиза, че “аз съм го наранила” означава, че у него е възникнало самосъжаление. Когато човек изпитва самосъжаление, аз започвам да мисля, че незаслужено съм обидила този добър и светъл човек. По този начин аз имам навика да считам, че човек, който изпитва самосъжаление е светъл и добър, а за самото съжаление, че не помрачение, а “живото” в човека.

Обикновеният човек има твърде ограничен подбор от възприятия – самосъжаление, агресия, доволство и т.н. Ако искам да избавя човек от самосъжалението при общуването му с мен и го ограждам от ситуации, в които у него да възниква самосъжаление, това значи, че аз самата още не съм се освободила от самосъжалението и ценя задоволството, в което не е необходимо да се бориш с помраченията, може да се “отпуснеш” и считам, че ситуациите, предизвикващи самосъжаление са неблагоприятни, а самосъжалението не е помрачение, а естествена реакция на действията на друг човек. Докато самосъжалението е отрова, несъвместима с ОзВ: с яснотата, с радостта от живота, устремеността и т.н. За тази отрова има противоотрова – практиката на прекия път. И ако човек не иска да се занимава с нея, а иска да продължава да изпитва НЕ – то кой е отговорен за това? Аз ли?