На главната страница

Пътят към ясно съзнание

 

Сборник статии 01

 

0073. Бух:

Безпокойството – излишен елемент

 

Едно от най-често появяващите се нежелани за мен възприятия е безпокойството. Безпокойството се проявява почти постоянно по най-различни поводи. Може би такова често и упорито появяване на тази емоция е обусловено от нещо, има някаква причина, която прави безпокойството задължително и неизбежно?

“Безпокойството” винаги е “безпокойство за бъдещето”. То възниква тогава, когато мисля, че в бъдещето могат да се случат събития (конфликти, аварии и т.н.), които сега ми се виждат нежелателни или сега стават или вече са станали събития, които впоследствие ще предизвикат нежелателни последствия. Моето материално положение, здравето ми, общественият строй и т.н. могат да се променят към по-малко желателен за мен вариант, независимо от моите усилия (инфлация, революция и прочее), а на мен това не ми се иска.

Но събитията, които сега ми изглеждат нежелателни, може би ще се случат, а може би – няма. Аз не знам какво може да се случи. Аз изобщо нямам никакво възприятие за “бъдещето”. Има само тези възприятия, които ги има сега. Това, което го няма, не може да бъде причина за това, което го има, по този начин присъствието на безпокойството сред възприятията на това място не е задължително.

Но, може би, безпокойството изпълнява някакви полезни функции, помагайки по-ефективно да се преодолява това, което те безпокои? За да отговоря на този въпрос ще разгледам няколко типични ситуации, при които възниква тази емоция.

 

Безпокойство, за материалната собственост.

1. “Аз съм работил, събирал съм пари и съм си купил кола. Това е резултат от няколко години труд. Ще ме е яд, ако тя се развали, ако я откраднат или я разбият.”

Покупката на кола е била цел, която аз съм постигнал и за постигането на тази цел ми е помогнало не безпокойството, а положените усилия по заработването и спестяването на пари. Разбира се, сега колата иска грижи и ремонт – иначе тя ще престане да изпълнява тези функции, заради които е била купена. Опитът показва, че именно полагането на усилия по грижите за колата помагат да се поддържа тя в работно състояние, а не изпитването на безпокойство, страх и т.н.

Покупката и експлоатацията на автомобила или на друга вещ – това е мой избор, който се базира на желанието ми да използвам нейните свойства. Целостта и работоспособността й в определени случаи може да бъде гарантирана, а определени случаи – не. В първата група съществено е полагането на усилия, а не на безпокойство. Във втората група нито едното, нито другото ще бъдат съществени. По този начин, безпокойството за вещите (независимо от тяхната материална ценност) е лишено от смисъл, тъй като няма връзка с тяхната съхранност или несъхранност.

2. “Има определени неща, които аз считам за свои. Те са като част от мен. Затова, ако някой или нещо им нанесе вреда, то аз ще възприема това като нанасяне на вреда на мен самия.”

Никаква вещ (апартамент, кола, дрехи и т.н.) не е част от мен. Това е абсолютно точно. Някога нямах нищо от вещите, които използвам сега. Вещите, които съм използвал преди десет години вече не ги използвам, а някои от тях вече ги няма. Ако по някаква причина аз се лиша от някоя вещ, която ми харесва, и с която съм свикнал, то аз ще се лиша именно от комфорта, от възможността да използвам вещта, но не и от част от себе си. Т.е. този аргумент не струва.

3.         “Материалната собственост носи комфорт. Така, колата позволява по-бързо и с по-големи удобства да стигнеш до работата си, да излезеш сред природата извън града. Загубата на привичните вещи ще ме лиши от комфорт.

Загубата на привичните вещи действително за определено време може да ме лиши от комфорта, с който съм свикнал. В моя живот е имало доста такива ситуации, но животът ми нито веднъж не е свършил поради това. Като правило, доста бързо се формираше нов навик – свиквах с новите условия. Ако, обаче, загубата (отсъствието на привичната вещ) се е оказвало непреодолимо препятствие за изпълнението на замислените действия, то обикновено доста бързо си набавях нова вещ. Допускам, че загубата може да окаже трудновъзстановима и да се наложи да се полагат усилия, за да се продължи замислената дейност и даже съществуване. Именно тези усилия обезпечават преодоляването на кризата. Емоцията на безпокойството в тази ситуация отново се оказва излишен елемент, възникващ само по навик.

 

Безпокойство за себе си и хората:

4. “Наличието на здраве и материално благополучие предполагат възможност за продължителен и комфортен живот. Аз бих искал това. Недостатъкът на здраве: болест или травма, могат да донесат физическа болка и даже смърт. Освен това, лечението на болестите изисква загуба на сили, време и пари, а на мен това не ми се иска.

Аз познавах хора, които са починали. Познавам хора, които са болни. Всичко те са изпитвали безпокойство (това ми е известно от техните думи), то това не им помогна да избегнат това, от което се безпокояха.

Изпитването на емоцията на безпокойството не ти помага да бъдеш здрав и богат. Да бъдеш здрав ти помага здравословния начин на живот, а да си богат – заработването на пари. Т.е. безпокойството тук се явява само замяна на една дейност с друга, не ефективна но по-лека и привична.

5. “Болестите или тежкото материално положение на роднините и приятелите могат да изискат от мен загуба на сили, време и пари. Смъртта на някого от тях ще ме лиши от възможността да общувам с него, т.е. с част от света, с който съм свикнал.”

Ако приятелите или роднините боледуват или бедстват, а аз по някакви съображения смятам за необходимо, то аз мога просто да реализирам това желание. И, съответно, обратното – ако не искам да помагам, няма да го правя. Ако повече ме вълнуват материалните ми загуби за тази помощ, то видимо тези хора не са чак толкова важни за мен. Т.е. ако приятелят ми е здрав, то няма за какво да се безпокоя, а ако е болен, то аз или помагам или не помагам. Излиза, че безпокойството в тази ситуация е излишен елемент, възникващ по навик.

Безпокойството за възможността да загубиш кръга от хора, с които общуваш също е лишено от основания. Моят кръг с течение на времето се е променял практическо постоянно. Т.е. безпокойството за промяната в кръга на общуване в бъдеще, при това, че тази промяна се случва горе-долу постоянно (и аз даже не обръщам внимание на това) е лишено от основания. Освен това, безпокойството отново нищо няма да промени в този процес.

 

Безпокойство за мнението на другите хора.

6. “Има хора, с които бих искал да общувам и хора, общуването с които ми се струва удобно. Ако те си изградят негативно впечатление за мен, то те могат да ограничат/прекратят общуването си с мен, а на мен не би ми се искало.”

Ако у мен възниква желание да общувам с някого, то всичко, което може да се направи за реализацията на това желание всъщност е да започна (да продължа) да общувам. Всичко останало зависи от желанието на другия човек. Ако у него възниква към мен НО и нежелание да говори, то колкото и силно и продължително да се проявява в мен емоцията на безпокойството – ситуацията няма да се промени от това.

7. “Когато хората имат за мен добро мнение и аз знам за това, това предизвиква у мен позитивно отношение към тях, а когато е обратното, то това предизвиква НЕ и НО. Ако на мен ми се струва, че аз предизвиквам със своето поведение НЕ и НО, то аз се страхувам да не попадна под обструкция, да не пострадам материално или физически, защото на мен ни ми се иска. Затова възникват загриженост и безпокойство за мнението на другите хора, даже на съвсем чужди хора, например за мнението на хората, с които пътувам заедно в обществения транспорт.”

Каквото и да правя, ако тези действия не се вместват в схемата на “правилното”, на приетото в това общество поведение, то те ще предизвикат у представителите на обществото НО към мен. Хората си съставят мнение на основата на привични оценки и интерпретации. Присъствието на това място на безпокойство не може да промени навиците на другите хора да реагират по определен начин. Т.е. безпокойството не се явява средство, което да помага да се сформира у другите хора ПО към мен.

 

Безпокойство за постъпките на другите хора, които нямат отношение към мен.

8. “Има чужди хора, на които аз съм доверил своя живот/благополучие. Например, шофьорът на маршрутката или борсовият посредник. Неговият начин да си върши работата ми се вижда опасен. Вследствие от неговите действия аз мога да претърпя катастрофа/да загубя порите си.”

В този случай става сблъсък на желанията (да не се качваш на маршрутка и да стигнеш по-бързо) и безпокойството се оказва пречка, шум, който пречи да се вземем претеглено решение.

9. “Когато намиращи се наблизо чужди хора се държат (или говорят, задават въпроси) глупаво от моя гледна точка или се нуждаят от помощ (загубили са се в града), то възниква безпокойство. На мен ми се струва, че аз и сам мога да се окажа в подобна ситуация и да задавам на хората глупави въпроси и самият аз да изглеждам тъпо.”

Отначало е добре да се разбере какво значи да “изглеждаш тъпо”. В предложената ситуация това означава, че човек се държи “не като местен”, “като чужд”, “неправилно”, т.е. не съответства на шаблонната представа за обкръжаващата го обстановка. Абсолютно ясно е, че ако аз се окажа в непознат град, то колкото и да съм изпитвал предварително безпокойство по този повод, то това няма да ме направи по-адекватен.

10. “Когато близките ми хора се държат неадекватно и асоциално, то на мен ми се струва, че тяхното поведение ще предизвика НО у околните и към мен, а аз се искам това.”

Ако хората, с които съм в една компания се държат предизвикателно или асоциално, то, разбира се, може да възникне НО към тях и към мен. Само че ще възникне ли НО към мен по никакъв начин не зависи от това безпокоя ли се аз по този повод. По този начин възникването на НО не маже да се явява причина за задължителното възникване на безпокойство от една страна; безпокойството не помага да се избегне нежелателното отношение от друга страна. Т.е. безпокойството е отделно явление от описаната ситуация и протича едновременно с мислите за възможните последствия в ситуацията по отдавна формирал се навик.

 

Безпокойство за “практиката”.

11. “Аз имам желание да променя живота си и имам методика, която съм избрал в качеството й на инструмент за осъществяването на тези промени. На мен ми се иска да постигна успех, а аз не съм уверен в своите сили и постоянство.”

Във всички дисциплини, които съм изучавал умението се е появявало като резултат от упражнения и тренировки. Аз нямам основания да смятам умението да сменям едни възприятия с други за изключение. При наличието на достатъчно силно желание да развиеш такова умение, значение имат тренировките и практическите усилия. Емоцията на безпокойството не помага на полагането на усилия, не повишава тяхната ефективност, не помага да се избягват грешките; напротив, безпокойството пречи да се съсредоточиш върху своето желание, върху извършването на практически действия.

12. “На мен не ми харесва да изпитвам НЕ, но независимо от това желание и от опитите да ги прекратя, те продължават да се появяват. Във връзка с това аз предполагам, че НЕ ще се появяват (независимо от моите усилия) и аз няма да успея/няма да мога да ги отстраня. Това предизвиква безпокойство по подов на вероятните НЕ, в това число безпокойство за безпокойствата.

Безпокойството за НЕ, които ще бъдат пропуснати/ не отстранени/ потиснати в бъдещето – това отново е безпокойство за несъществуващи неща. Въобще тази ситуация изглежда така: аз не искам да изпитвам НЕ в бъдеще, затова ги изпитвам сега – абсурд! Именно сега аз не искам да изпитвам НЕ, а за в бъдеще аз не знам нищо.

13. “На мен ми е интересно да общувам с практикуващите, но аз се страхувам да не ми да се окажа неинтересен за тях.”

Общуването с мен можа да се окаже неинтересно за практикуващите, даже ако аз преуспея в практиката. Или обратното – интересно във всички случаи. На мен за това нищо не ми е известно. Интересът към общуването с някого зависи от целите, задачите и желанията на тези хора.

Освен това, моето напредване в умението да отстранявам нежелателните възприятия не зависи от нечие мнение или от желанието/нежеланието да общува с мен.Да се науча на това изкуство е мое желание, ката че всичко което е необходимо за това, аз го имам.

По този начин изпитването на емоцията на безпокойството в дадения случай не е следствие от нещо, не е средство да се избегнат нежелателни ситуации – то е излишен елемент.

 

Равносметка:

1. Безпокойството не се явява следствие от някакви причини, които да правят неговото проявление на това място неизбежно, задължително и законно.

2. Изпитването на безпокойство не се явява средство, което да помага да се предотвратят нежелателни ситуации или да се преодоляват последствията от тях.

3. Безпокойството е нежелателно възприятие на това място, т.е. има желание то да не се изпитва.