На главната страница

Пътят към ясно съзнание

 

Сборник статии 01

 

0075. Рис:

Изследване на НО към хората

 

1. Днес сутринта аз осъзнах причината за своето НО към хората, които смятам за помрачени. Когато видях как тези хора се проявяват, на мен ми се стори, че те по някакъв начин влияят на атмосферата, в която се намирам. Имах усещането, че те ми пречат, че те разпространяват своето състояние и у мен възникваше недоволство от това, че ми се налага да ги гледам и особено неприятно беше това, че с тях ми се налага да взаимодействам по някакъв начин и да живея в същите условия и да съществувам на една територия с тях.

Днес ми дойде на ум една проста мисъл: тяхното състояние ПО НИКАЪВ начин не ми влияе. Аз по някаква причина реагирам на тях, но всичко в мен си остава същото каквито и да се те, каквото и да правят. Аз нямам никаква връзка с тях, тяхното състояние по никакъв начин не е свързано с моето. Това е толкова просто, но преди не ми е идвало на ум.  Аз се държах така, сякаш съм свързана с тях с някаква нишка и съм длъжна да изпадна в същото помрачение, в което са те и сякаш няма как да избегна това. Това беше като сън в будно състояние. Аз гледам хората, заспивам, те ме хипнотизират и ето аз вече съм в тяхното състояние. Моето усилие по неизпитването на НО се състои в това, че аз първо, го отстранявам, а освен това си спомням, че нямам необходимост да ги следвам. Те вървят надясно, а аз наляво. Това е елементарно. И никой не ме тегли след себе си, а даже и да ме тегли, то аз мога и да не тръгна, това зависи от мен. Моето усилие е да си спомня и да се върна към самата себе си.

Днес с удоволствие наблюдавах в автобуса едно много раздразнена дама, която се вбесяваше от всичко: че автобусът върви бавно, че някой трябва да слезе и заради него спират, че някой не е облечен както трябва. При всяка нейна реплика у мен се появяваше зачатък на НО, но аз веднага си спомнях, че аз оставам там, където съм и това, което съм независимо от нищо и я гледах както се гледа филм по телевизията и от това ми беше много леко и свободно. Хубавото тук, е че аз давам на хората пълна свобода – давам в смисъл, че моето състояние не зависи от тяхното. Това ми помогна днес да не изпитвам нищо в отговор на многочислените поздравления на хората. Ми аз какво печеля като ме поздравяват? Ми да, това е механична реакция, разбира се, те са тъпи, управлявани от концепции и инерция същества, но това си е техният живот. И аз нямам нищо общо.

Днес аз за пръв път оцених своите условия на живот – това, че се намирам сред хора, ясно изразяващи своите помрачения. Именно това ми помогна да осъзная, че не завися от тяхното състояние, това ми помогна да се събудя и още веднъж ясно да осъзная, че НЕ са отрова. Всеки път аз като че я пускам в себе си, когато гледам човек и веднага се освобождавам, аз не просто си спомням за себе си, аз си давам сметка, че НЕ са глупост, без значение в кого е проявена тя. Присъствието на такива хора може да бъде може да бъде мощен тренажор, ако умееш да го използваш. То като шпора се забива в теб и не ти дава спокойно да живееш. Само за малко да заспиш и получаваш удар от НО. Присъствието на добродушно спокойни хора може обратното да бъде приспивно средство. Когато всички наоколо са мили и доволни, моето внимание не е така изострено и аз постепенно влизам в унисон с тях и се оказвам в сивота. Усилията да си спомня себе си тук не се усещат като насъщни, като че ли и без тях всичко е ОК. Именно тук се крие коварството.

2. По-нататък аз ясно видях колко дълбоко съм затънала на работата си в НО към хората. Всяка поява на нов човек предизвиква в мен НО и недоволство. Аз добре помня времето, когато нямах такива НО – това беше до запознанството ми с Бодхи. Аз и тогава не считах хората за нещо такова, на което да искам да приличам. Аз виждах, че всички хора живеят някак си не така, животът им ме ужасяваше, но поради някакви причини не се раждаше НО. Всичко, което исках тогава бе да живея някак по друг начин. Преди ми се струваше, че аз обичам доста хора, но всъщност това беше само отсъствие на НЕ към хората като цяло (отделни екземпляри предизвикваха моето раздразнение), от което аз можех спокойно да намирам общ език с всякакви чудовища – със своите безсилни баби, с бясната си майка и т.н. Аз имах усещането, че бих могла да живея с кой да е, нямах никаква силна предубеденост, тъй като изначално изпитвах симпатия към всеки човек, която не се основаваше на нищо – просто човек, такъв какъвто е. Но всичко това е прелюдия J. Вчера започнах да си представям, че обичам всички хора край себе си. Повтарях си това наум в продължение на няколко часа, без да се старая нещо да си внуша, а стараейки се да запомня това усещане. Когато казвам “обичам”, това не означава, че аз желая нещо на човека или че искам да направя нещо. Това състояние означава отсъствие на НО към човека. Аз в този момент нямам нищо против него, но и нямам нищо “за”. Това е състояние, изчистено от всякакви оценки, макар и да виждам човека ясно, аз отчитам всичко, което има в него. Чрез фразата “любов към хората” се вкарвам в състояние, в което не се ражда НИЩО. Това е като антиконцепция, тя натежава над нещо друго и аз просто пребивавам сред хората, каквито и да са те. Ето какво започна да се случва след около 2 часа такава практика:

Изчезна недоволството от проявите на помрачените хора – от техните емоции и интонации, рязко спадна нивото на тревожността от това какво мислят хората, изчезна подозрителността, спокойно се приближавам към всеки човек – няма страх, тъй като се приближавам като любещо същество – самата тази позиция го прави нещо като мой подопечен.

Спокойно гледам себе си. Няма страх от осъждането на хората. Няма недоволство от себе си. Загрижеността от присъствието на хората е намаляла до нивото на фон, който свободно се отстранява. Успявам да кажа доста резки неща без напрежение. Осъзнавам своето положение – това, че на работата си мога на някого ясно и внушително да кажа какво трябва да направи. Виждам, че хората възприемат това като в реда на нещата, нямам съмнения относно това какво трябва да направя и какво да кажа. Разбрах, че това е липса на нерешителност. Причината за нерешителността ми беше страхът от човека, когато нея я няма, то аз мога да се проявя свободно.

Появи се непринуденост. Започнах нещо да говоря и се получи така, че някак особено се пошегувах с момичетата и видях как се промени атмосферата. На това ще се спра по-подробно. Самите ми шеги станаха такива, че,както ми се стори, хората започнаха да се отпускат от тях. Изчезна вдървеността, която висеше като фон. И аз отново ясно си спомних как живеех по-рано – аз през цялото време се стремях към тази атмосфера и често живеех в нея. Това беше усещане за пълна безопасност, в която ти се иска и ти е приятно да живееш. Аз никога не съм умеела да я създавам, тя се появяваше когато аз попадах в компанията на хора, които не бяха угрижени и които бяха доброжелателни към мен. Сега това стана така: моето освобождаване от НЕ към хората се изрази чрез такова мое поведение, което отпусна напрежението в хората (подчертавам, че аз не знам какво е станало с тях – това е само мое усещане) и тази ненапрегнатост се върна към мен като усещане за свежа и радостна атмосфера. Аз разбрах, спомних си как може да се живее по друг начин – все едно че ми махнаха болезнен тумор, който ми пречеше при всяко движение. От една страна, това демонстрира моята независимост от състоянието на хората, щом промяната в тях така ми подейства, от друга страна, на мен ми хареса това, че тази промяна в атмосферата стана вследствие на моето освобождаване, че аз сама създадох тези условия. Когато вечерта си спомних, че утре съм на работа, аз почувствах, че аз не изпитвам ТАКОВА огромно количество страдания, макар нищо да не се бе променило – аз не бях станала приятелка с всички. Аз спокойно правя това, което искам, с никого особено не общувам, ако ме питат отговарям, ако не – не, но все пак аз чувствам все тази детска доброжелателност към хората, както и да се държа. Аз не станах по-нежна с тях, не проявявам повече съчувствие – всичко е както преди. И при това аз съм абсолютно друг човек. Даже когато мълча и седя с гръб към всички, заета със своята работа, аз преживявам доброжелателност (т.е. желание, в тях да се проявят озарени възприятия). Аз не правя нищо за това – тя просто си е в мен. По-точно, това, което правех доведе до това, че изчезна НО, а отсъствието на НО и представлява безусловната доброжелателност.

Аз видях, че сега няма страх от това какво ще си помислят хората, когато правя нещо глупаво и нелепо според мен. Сама по себе си мисълта “могат да ме вземат за ...” се усеща като нещо чуждо и нелепо и се отхвърля на секундата. Особено това се касае случаите, когато на мен ми се иска след някого нещо да повторя или да изразя “твърде” много внимание – това е някак си унизително, реномето трябва да се поддържа. Сега изобщо не ми пука за това.

Всичко, което се случва аз преживявам като огромен пробив в своето емоционално състояние, особено на работата. Там аз имах две парчета: НО към хората и НЕ по отношение непосредствено към работата. Сега, когато отпадна в значителна степен първото, с второто ми стара по-леко да работя. Тези НЕ станаха очевидни.

Ето още нещо важно. Когато преживях промяната в атмосферата на работата си, имах буквално мигове на много важно осъзнаване. Започна да се прояснява това, че работата е нищо за мен. В нея няма нищо, което да има отношение към моя живот. Това беше преживяване на отсъствие на важност на работата и също така това усещане ми е много познато, както когато бях дете и не разбирах как може да се безпокоиш за ежедневния бит или за училище, когато просто си вършиш работата, когато я имаш. Имаше секунди на такава яснота, през които прониквах в нещо, което наистина има значение за мен. Това не беше нещо конкретно, по-скоро това е усещане, че смисълът на живота за мен е в самия живот, в тази секунда, в която живея сега. Всичко останало просто се изпари. Аз не просто разбрах, а преживях, че всичко, за което ме е било грижа е боклук, празно нещо. Сега за отстраняването на безпокойството аз използвам припомнянето на това състояние.

3. Следващият етап от изследването на моето НЕ към хората ме доведе до това:

Почва за НО към хората се явява търсенето на опора. Когато аз виждам помрачени хора, на мен това не ми харесва. Аз съм заинтересована в това, хората да се стремят към свобода, да не изпитват съжаление и прочие НЕ. Аз никак не мога да се примиря с това, че хората не искат такъв живот, какъвто искам аз за себе си. На мен ми пука за техния живот, аз имам към тях изисквания и претенции, от тук и негативните оценки. Вниманието ми постоянно е приковано към другите хора. Причината е в това, че аз се страхувам да се откъсна от тях и да започна да живея така както искам. Аз се страхувам да вървя сама, на мен са ми необходими съмишленици. Аз съм недоволна от това, че те са такива, защото аз не умея да вървя без компания, а в тяхната компания аз вървя не натам, накъдето искам. В резултат аз изпитвам НЕ вместо свободно и самостоятелно да се движа.

Защо ми е някой? Какво такова искам да намеря в хората, което да ми помогне? Даже когато около мен има хора устремени от моя гледна точка, то това не променяше в мен нищо, защото в своята практика аз винаги съм сама със себе си. АЗ САМА полагам усилия и само това има значение. Аз се променям САМО в процеса или в резултат от своите усилия.