На главната страница

Пътят към ясно съзнание

 

Сборник статии 01

 

0084. Скво:

Симпатия към света

 

Има няколко спомена от детството ми, в които аз изпитвам ярка симпатия, радост, възторг. Много висока трева, приличаща на гора, през която гледам слънчевите лъчи... нечия ръка разделя блестящата трева и аз виждам още по-блестящи горски ягодки... бурен възторг при вида на водата в реката... борчета, приличащи на усмихващи се великани... омагьосваща нежност към пеперудите... Абсолютна откритост и доверие към света, всяко действие е наситено с радост, вдъхновение, възторг. Всяко действие е откритие. На мен ми разказаха такава история, случила се с мен: приближила съм се овчарско куче-пазач и съм го прегърнала. Сега, когато си мисля, че по този начин може да се отнасяме към света – когато възприемаш всяко живо същество като равно на себе си и изпитваш такава безусловна симпатия и доверие – възникват възторг и предусещане.

Помня, че ако на мен нещо ми харесваше, то аз бях готова да се хвърля в това с надолу “главата” без да се замислям – такава беше страстта ми към живота. На мен много ми харесваше да общувам с хората, но аз не помня, това да е било поради скука. Аз имах толкова много радостни желания, че те просто ме изпълваха и в това число на мен ми искаше да общувам с хора, много ми харесваше да преживявам симпатия. Помня, че много исках да видя около себе си такива щастливи хора като мен, искаше да им дам радостта си, да я излея, защото тя беше невероятно много.

Ден след ден ме отучваха от тази симпатия и от доверието към живота. Хората предават и лъжат, ти ще се разплатиш за своята симпатия, те ще ти причинят болка, кучетата не бива да се прегръщат – ще те ухапят, ще те заразят с бълхи и бяс, не пипай бръмбарите – това е опасно, може нещо да ти стане, не се знае какво да очакваш от тях, може да се удавиш, може да се загубиш в гората, ако бягаш бързо – може да паднеш, може да те сгази кола и т.н. Настъпи безразличие към живота, тотална сивота и ежедневен бит. Днес разбрах, че всички хора около мен и всички хора (с много редки изключения), които съм срещала до сега, никога не са изразявали истинска симпатия, нежност, радост. Те постоянно изразяват бутафорни симпатия, нежност и радост. На мен винаги ми е било особено гадно да гледам как хората механично казват нещо позитивно, говорят за своята радост, особено за преживяване на красота – винаги ми се е искало да стоя по-далеч от това.

Но най-ужасното е, че това, което аз правех и правя е същото. Знам кога е добре да изпитам нещо “позитивно” и се правя, че го изпитвам. Научих се много добре да играя тази роля. Мога да гледам морето и да разбирам, че тук може би трябва нещо да изпитам и мога да кажа нещо от сорта на “Виж какъв хоризонт, само!... Да, морето е прекрасно!” И това във всичко, в симпатията съм хората – особено. Аз виждам проявленията на някой човек, правя анализ, възниква мисъл, че към този човек май трябва да изпитвам симпатия и уверявам сама себе си в това, че изпитвам симпатия, макар в това време да не възниква никаква симпатия – нито спонтанна, нито като резултат от замяна на възприятията. Всички възприятия да проявяването на тази бутафорна симпатия просто биват изтикани от съзнанието, независимо от това, че те не са толкова скоротечни – като минимум, те траят 3-5 секунди. В крайна сметка, ако ме попитат (или ако сама си задам въпроса) – харесва ли ми постъпката на този човек, аз ще кажа, че ми харесва, че предизвиква симпатия, но всъщност го няма това преживяване. А какво има? Най-често има такъв подбор от възприятия – задоволство от притежаване (аз имам нещо “хубаво”), сивота (нищо не се е променило), смътно разочарование (бих могла да изпитвам нещо по-ярко, но се получава), самодоволство (мога да направя впечатление със своята чувствителност към красотата, мога после да разказвам за това, което съм видяла и т.н.).

До съвсем скоро отношението ми към кучетата беше гнусливо. Сега аз с учудване открих, че преживявам истинска нежност когато ги гледам в очите, минавам с поглед по хълбоците им и гърба (кучетата почти никога не могат да се пипат), пипам им мокрия нос. Аз с удоволствие бих помачкала почти всяко срещнато куче, особено уличните... Преди два дена направо на улицата видях слон, по-скоро слонче, мислих за него още няколко часа, искаше ми се да го пипна, да го погаля, да го хвана, да го прегърна, да го бутам... През целия си съзнателен живот съм се страхувала панически от бръмбари. Помня как веднъж седях под едно дърво и направо на тениската ми падна бръмбар. Това беше дотолкова неприятно събитие, че аз после разказвах за него няколко месеца, при това винаги намирах разбиране – моето отвращение на всички им се струваше правомерно. Днес видях голям яркосин бръмбар. Обхвана ме такъв възторг! Той имаше такова блестящо кръгло гръбче, бързо-бърза махаше с прозрачните си светлосини крила, беше такъв делови и в същото време игрив, прелитайки от цвят на цвят – всяко негово движение предизвикваше изблици на нежност и симпатия, все едно, че моето най-любимо същество е решило да си поиграе и да стане бръмбар. Светът на “неживата” природа преди можеше да предизвика у мен максимум само естетично удоволствие. След срещата с бръмбара аз срещнах океан – не безлика мъртва стихия, а игриво мощно същество, към което също, оказва се, може да се преживее нежност!

Изблиците на тези ОзВ засега се още твърде кратки, но те толкова се отличават от всички останали, привични възприятия, че даже се просълзявам. Това е все едно през цялото време да бъдеш в тъмна стая, която понякога става сива, понякога през цепнатините се процежда мътна бледа светлина и изведнъж направо в стаята включват светлината и няма никакво съмнение, че това е нещо съвършено различно от всичко, което ти е познато. Аз разбрах, че аз още изобщо не съм започнала да живея, че аз съм умряла още много отдавна – не знам на колко съм била – 2 години, 3. Но през цялото време след това, аз не съм живяла, била съм абсолютен труп и само сега на това място нещо се пробужда. Това се преживява като възвръщане в онези детски възприятия.

Има радостно желание да си спомня какви са били възприятията на това място през детството ми. Това е било съвсем друго същество. Това, което се е появило после – това е друг човек, боклук, нямам желание да отъждествявам това със себе си, със своята лична история. Има желание да проанализирам този опит, който е бил получен от това друго същество, но при това има желание да спра да мисля, че това е моята лична история.